Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

– Аби е неговата асистентка, така ли?

– Да. Всъщност е бившата му жена. Не знам как работят заедно, но им се получава.

– Човекът, който се е обадил, мъж ли е бил или жена?

– Там е работата – Аби не можа да ми каже. Отначало помислила, че е дете, после, че е мъж, след това – че е жена; имал някакъв чуждестранен акцент – изобщо не разбрала с кого говори. После Лекс поел разговора. Няколко минути по-късно излязъл припряно. Казал й само, че е свързано с убийството в Лонг Фолс – можело да е сензационен пробив, и че щял да се върне след два-три часа. Но така и не се върнал – поне не в офиса.

– Мамка му!– изруга Ести. – Никъде ли не може да го открие?

– Постоянно се включвала гласовата му поща.

Тя погледна към Хардуик.

– Нямаш ли чувството, че прекалено много хора започнаха да изчезват?

– Прекалено е рано, за да си правим заключения – отвърна той.

Но не прозвуча особено убедително.

Действието е най-добрата противоотрова срещу безпокойството, а информацията – единственото лекарство за несигурността. Затова, когато се разделиха следобед, всеки имаше задача и всеки усещаше някаква припряност от нарастващите опасности и особености на делото.

Ести щеше да притисне контактите си от ОБОП за данни за Гурикос и да потърси от базите данни информация за основните играчи по случая и за метода на действие при други убийства, който би могъл да съвпада с техния.

Гърни щеше да си поговори откровено с Мик Клемпър за все по-стесняващия му се кръг от възможности, после щеше да опита да си уреди среща с Джона Спалтър.

Хардуик щеше да посети дома на Лекс Бинчър в Купърстаун, да се опита да открие свидетелите от процеса, както и да побутне приятеля си от Интерпол за нещо, свързано с Гурикос и/или с начина, по който е извършено убийството му.

Както много други ченгета, Мик Клемпър имаше два мобилни телефона – личен и служебен. Ести имаше номерата и на двата от омразното време, когато бяха работили заедно. Преди да се разотидат, тя ги даде на Гърни.

Сега, половин час по-късно, седейки на бюрото в кабинета си, той звънна на личния му номер.

Клемпър вдигна на третото позвъняване, но очевидно беше успял да провери кой го търси.

– Как, по дяволите, си намерил този номер?

Гърни се усмихна, доволен, че е получил желаната реакция.

– Здрасти, Мик.

– Попитах, как, по дяволите, си намерил този номер?

– Има го написан на билбордовете по магистралата.

– Какво?!

– Вече няма поверителност, Мик. Сигурно знаеш, че номерата се носят из въздуха.

– За какво говориш, по дяволите?

– Информацията е прекалено много и навсякъде. Информацията ни залива. Така се казва, нали?

– Какво? Какво трябва да значи това, мамка му?

– Просто разсъждавам на глас. Мисля в какъв предателски свят живеем. Човек си мисли, че се занимава с някаква интимна дейност, а на следващия ден в интернет е качен запис как ака.

– Така ли? Знаеш ли какво? Това е отвратително. Отвратително! Какво искаш, по дяволите?

– Трябва да поговорим.

– Говори!

– Очи в очи ще е по-добре. Без намесата на технологиите. Технологиите могат да бъдат много проблемни. Нарушители на интимността.

Клемпър се поколеба – достатъчно дълго, за да проличи, че е значително притеснен.

– Все още не разбирам за какво говориш, мамка му.

Гърни предположи, че това изявление е по-скоро с цел застраховка, ако разговорът им случайно се записва, а не проява на твърдоглавие.

– Говоря за това, че трябва да обсъдим някои проблеми, засягащи и двама ни.

– Добре. Каквото и да означава това, по дяволите! Да приключваме с тия простотии. Къде искаш да говорим?

– Зависи от теб.

– Изобщо не ми пука.

– Какво ще кажеш за търговския център „Ривърсайд“?

Клемпър се поколеба отново, този път по-дълго.

– „Ривърсайд“? Кога?

– Колкото по-скоро, толкова по-добре. Много неща се случиха напоследък.

– Къде в мола?

– В главното фоайе? Там има много пейки. Обикновено празни.

Още едно колебание.

– Кога?

Гърни знаеше от Ести, че Клемпър приключва смяната си в пет. Погледна колко е часът – 4:01.

– Какво ще кажеш за пет и половина?

– Днес?

– Определено днес. Утре може да е прекалено късно.

Последна пауза.

– Добре. „Ривърсайд“. Пет и половина, бъди точен. И дано в думите ти да има повече смисъл, когато се видим. Защото сега... сега говориш някакви абсолютни лайна.

Прекъсна разговора.

За Гърни мачовската нахаканост на Клемпър беше положителен признак. Приличаше му на страх.