Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

Търговският център „Ривърсайд“ беше на четиридесет и пет минути път от Уолнът Кросинг, което даваше на Гърни още четиридесет и пет минути, за да обмисли действията си. Не беше много време за подготовка на среща, която би могла драматично да обърне разследването в правилна посока, ако протечеше гладко. Извади жълтия бележник от чекмеджето, за да подреди мислите си.

За негова изненада му беше трудно да го направи, прескачаше от един нерешен проблем към друг. Изчезването на Лекс Бинчър. Изчезването и на други трима ключови свидетели по делото. Стрелбата по къщата на Хардуик и прекъсването на електричеството и телефонната линия. Гротескното осакатяване на Дебелака Гас – предупреждение, че тайната на убиеца трябва да бъде запазена. Но каква тайна? Неговата или нейната? Или пък нещо съвсем различно?

И разбира се, от самото начало на случая имаше една гатанка, парченце от пъзела, което Гърни чувстваше, че би обяснило всичко останало – несъответствията на мястото на стрелбата. От една страна, беше апартаментът, в който бе намерена пушка, поставена на триножник, с която беше стреляно явно със заглушител, и следи от барут с химически профил, който отговаряше на патрон „220 Суифт“, както и парченца от куршум, извадени от мозъка на Карл Спалтър. От другата страна, беше уличният стълб, заради който изстрелът бе невъзможен.

Възможно беше убиецът да е използвал друг апартамент в сградата, за да стреля, и после да е пренесъл пушката и да е стрелял втори път от втория апартамент, откъдето да са дошли барутните следи. Но този сценарий беше по-лесен за казване, отколкото за изпълнение. Имаше голям риск стрелецът да бъде забелязан, защото щеше да му се наложи да мъкне пушка, триножник и заглушител по коридорите на сградата. А и защо да се мъчи? Все пак имаше няколко незаети апартамента, от които би могъл да направи въпросния изстрел съвсем спокойно и необезпокоявано. Така че защо да мести оръжието? Със сигурност не е смятал да създава интелектуална загадка за детективите. Убийците рядко са толкова закачливи. А професионалните убийци никога не са такива.

Тази мисъл отново го върна към настоящия въпрос и срещата с Мик Клемпър. Дали Мик Задника наистина беше груб и разгонен мръсник, както предполагаха маниерите и прякорът му? Или пък беше по-мрачен и хладнокръвен играч? Гърни се надяваше, че срещата в мола ще му даде някакви отговори и яснота.

Сега трябваше да се съсредоточи върху по-широк кръг възможности, да ги обмисли от всички страни и да предвиди всички вероятни пречки. Изглади страниците на бележника и взе в ръка химикалка. Опита се да се съсредоточи, да подреди мислите си в логическа структура, като нарисува разклонена диаграма, започвайки с четири основни възможности.

Според едната Алиса беше главният двигател за убийството на Карл и присъдата на Кей.

Във втората на мястото на Алиса беше Джона Спалтър.

Третата предполагаше наличието на Неизвестен – като убиец на Карл, а Алиса и Клемпър бяха възможни съзаклятници за осъждането на Кей.

Според четвъртата виновната беше Кей.

Добави и второ разклонение от възможности под всеки от първите четири клона.

– Ехо?

Гърни премигна.

– Ехо?

Гласът на Мадлин идваше от другия край на къщата. Като че ли от килера.

Гърни взе бележника и химикалката си и тръгна към кухнята.

– Тук съм.

Тя тъкмо влизаше от страничната врата на коридора, носейки две пазарски торби.

– Оставих багажника отворен. Може ли да донесеш натрошената царевица?

– Какво?

– Четох, че кокошките обичат царевични зърна.

Той въздъхна, после се опита да погледне на това положително – като на отвличане от мрачните му занимания.

– Къде да ги оставя, като ги взема?

– В килера ще е добре.

Отиде до колата на Мадлин, повдигна двайсет и пет килограмовия чувал, поизмъчи се малко със страничната врата на къщата, докато я отвори, влезе и пусна чувала в най-близкия ъгъл на килера, усещайки, че положителната страна на случката бързо е избледняла.

– Да не ги запасяваш с храна в случай на природно бедствие? – попита той, когато се върна в кухнята.

– Продават ги само в такива разфасовки. Съжалявам. Добре ли си?

– Да. Предполагам, че съм малко претоварен – ще излизам, имам среща с един човек.

– О... това ми напомня... Преди да забравя... – Тонът й беше спокоен и мил. – Утре сутрин имаш среща с Малкълм.

– Малкълм Кларет?

– Точно така.

– Не разбирам.

– Звъннах му, преди да тръгна от клиниката. Каза, че току-що му отменили един час и има свободно време утре в единайсет.