Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

– Знаеш ли нещо положително за нея?

– Не бих казал.

– Е... ти решаваш. – Мадлин затвори чекмеджето с приборите малко по-силно, отколкото бе нужно. – Но мисля, че срещата с нея в къщата й е ужасна идея.

– Нямаше да го направя, ако не съществуваше възможност за подсигуряване с телефона.

Мадлин кимна съвсем леко, но някак този сдържан жест успя да предаде ясното й послание: Прекалено е рисковано, но знам, че не мога да те спра.

После добави на глас:

– Уговори ли си вече час?

Гърни осъзна, че е сменила темата и че забележката й е изпълнена със смисъл, който се престори, че не разбира.

– Какъв час?

Тя остана до мивката, с ръце облегнати на ръба, и се взираше в него с търпелив, невярващ поглед.

– За Малкълм Кларет ли говориш? – попита той.

– Да. Ти за кого мислеше?

Гърни поклати глава безпомощно.

– Има краен брой неща, които мога да помня едновременно.

– Кога излизаш утре?

Сега усети нова посока на разговора.

– За езерото? Може би към девет. Съмнявам се, че мис Алиса става много рано. Защо?

– Искам да поработя по кокошарника. Мислех си, че ако имаш две-три свободни минути, може да ми обясниш какви са следващите стъпки по строежа, за да се опитам да свърша нещо сама, преди да тръгна за клиниката. Казват, че сутринта времето ще е хубаво.

Гърни въздъхна. Опита се да се съсредоточи върху кокошия проект – върху простичката геометрия на това докъде са стигнали с измерванията, върху материалите, които трябва да купят, върху следващите стъпки. Не успя. Сякаш за случая Спалтър и за случая с кокошарника му бяха нужни два различни мозъка.

А оставаше и Хардуик. Всеки път, когато се сетеше за него, съжаляваше за решението да се съобрази с молбата му.

Обеща на Мадлин, че по-късно ще се заеме с въпроса за кокошарника, отиде в кабинета и позвъни на мобилния на Хардуик.

Не се изненада, но въпреки това се подразни, че веднага се включи гласова поща.

– Хардуик е, оставете съобщение.

– Хей, Джак, какво става? Къде си? Обади ми се. Моля те.

Накрая осъзна, че мозъкът му е стигнал до фазата на пълното изтощение и вече става безполезен, така че се предаде и си легна в леглото при Мадлин. Но сънят – когато все пак дойде – трудно можеше да се наречен истински сън. Мислите му се мятаха трескаво, зациклили в едни и същи тесни и повтарящи се коловози, в които постоянно присъстваха, във всевъзможни извратени варианти, едни и същи елементи – полицейската му карта и изреченото като заповед „Хардуик, оставете съобщение“.

1Who Killed Cock Robin – английска детска песен с рими от ХVII в., част от т.нар. Песни на Мама Гъска. Има различни теории за значението на името, включително и че се отнася за Робин Худ. – б. пр.

Гърни изчака до сутринта, за да каже на Мадлин за драмата със стрелбата в къщата на Хардуик. Когато приключи с доста съкратеното, но в същността си точно пресъздаване на инцидента, тя остана спокойна, наблюдавайки го, сякаш чакаше да чуе и втората част на разказа.

Втората част беше тази, която той се страхуваше да сподели, но знаеше, че трябва.

– Мисля си, като предпазна мярка... – започна, но тя довърши вместо него:

– Трябва да се изнеса от къщата за известно време. Това ли щеше да кажеш?

– За по-сигурно. Само за няколко дни. Имам чувството, че този тип каза каквото искаше и едва ли ще повтори представлението си, но все пак... Искам да си далеч от всяка възможна опасност, докато проблемът се разреши.

Гърни очакваше същата гневна реакция, каквато бе получил, когато направи подобно предложение по време на изнервящия случай с Джилиан Пери, затова се изненада от очевидната липса на възражение. Първият й въпрос беше изненадващо практичен.

– За колко дни говорим?

– Мога само да предполагам... Но може би три-четири? Зависи колко скоро ще се справим със ситуацията.

– Три или четири дни, броени откога?

– Надявам се от утре вечерта. Мислех си дали можеш да отидеш на гости на сестра си...

– Ще бъда у Уинклър.

– Къде?

– Знаех си, че няма да си спомниш. Ще бъда у семейство Уинклър, в тяхната ферма в Бък Ридж.

Някакъв далечен спомен отекна в съзнанието му.

– Хората със странните животни?

– Животните се казват алпака, приличат на лами. И сигурно си спомняш, че предложих да им помагам по време на панаира.

Втора камбанка звънна в главата му.

– А, да. Вярно.

– И че панаирът започва тази седмица?

Трети звън.

– Да.

– Така че ще бъда там. На панаира с тях и във фермата им. Щях да отида вдругиден, но съм сигурна, че няма да има проблем да ме приемат ден по-рано. Всъщност ме поканиха да остана цяла седмица. Планирах да си взема няколко дни почивка от клиниката. Спомняш ли си, че го обсъдихме, когато го предложиха?