Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

– Да? – Направи пауза. – Не. – Млъкна отново, после пак повтори гневно: – Казах не! – Затвори, прибра телефона в джоба на ризата си, погледна Алиса и обясни по-спокойно: – Съжалявам за прекъсването. Докъде бяхме стигнали?

– Тъкмо се настанявахме – каза тя и се отпусна в единия край на дивана, като махна подканващо към него, сочейки възглавницата до себе си.

Гърни предпочете да седне на едно кресло и да постави ниската масичка за кафе помежду им.

Тя го погледна нацупено и продължи.

– Нещо за пиене?

Той поклати глава.

– Бира?

– Не.

– Шампанско?

– Не, няма нужда.

– Мартини? Негрони? Текини? Маргарита? 1

– Нищо.

Нацупената физиономия се появи отново.

– Не пиеш ли, Дейв?

– Понякога. Не сега.

– Звучиш напрегнато. Имаш нужда от...

Телефонът му отново звънна. Той погледна екрана, за да е сигурен, че е Мадлин. Този път го остави да звънне три пъти, сякаш чакаше да се включи гласовата поща; после, демонстрирайки нетърпеливост, все пак вдигна.

– Какво има? – Направи пауза. – Сега не е удобно... За бога... – Млъкна, после продължи с очевидна досада: – Виж. Моля те. Зает съм с нещо. Да. Не. НЕ СЕГА!

Затвори и прибра телефона в джоба си.

Алиса го погледна с лукава усмивка.

– Проблеми с приятелката?

Той не отговори, само се втренчи в масичката за кафе.

– Трябва да се отпуснеш. Цялото това напрежение, направо го усещам. Мога ли да направя нещо?

– Може би ще помогне, ако се облечеш.

– Да се облека? Аз съм облечена.

– Не се забелязва особено.

Устните й се разтвориха бавно, захилено.

– Забавен си.

– Добре, Алиса. Стига. Да минем направо към въпроса. Защо поиска да се видим?

Ухилването беше заменено от ново нацупване.

– Не е нужно да си толкова враждебен. Просто искам да помогна.

– Как?

– Искам да ти помогна да разбереш реалната ситуация – каза тя искрено, сякаш смяташе, че това обяснява всичко. Когато Гърни просто я изгледа, без да каже нищо, продължавайки да чака, тя отново се ухили. – Сигурен ли си, че не искаш нищо за пиене? Какво ще кажеш за текила сънрайз? Правя фантастични коктейли.

Той се протегна с очевидно небрежен жест към бедрото си, почеса се безпричинно и включи закачения на колана му диктофон, неловко прикривайки лекото щракване на копчето с шумно прокашляне.

Усмивката й стана още по-широка.

– Ако искаш да ме накараш да млъкна, скъпи, това е начинът да го направиш.

– Моля?

– Моля? – В очите й проблесна хладна подигравка.

– Какво има? – попита той с изражението на виновен мъж, който се мъчи да изглежда невинен.

– Какво е малкото сладко нещо на колана ти?

Той сведе поглед надолу.

– О, това ли... – Прокашля се отново. – Това всъщност е диктофон.

– Диктофон. Сериозно? Може ли да го видя?

Гърни премигна.

– Ъъъ... Разбира се.

Откачи го от колана си и й го подаде през масичката.

Тя го взе, разгледа го, изключи го и го остави на възглавницата до себе си.

Гърни се намръщи притеснено.

– Може ли да си го получа обратно?

– Ела и си го вземи.

Той погледна към нея, после към диктофона, пак към нея и за пореден път се прокашля.

– Това е рутинна процедура. Записвам всичките си срещи. Може да е много полезно за избягване на по-късни спорове какво е било казано, за какво сме се споразумели.

– Нима? Леле. Как така не ми е хрумнало?

– Ако нямаш нищо против, бих искал да запиша и тази среща.

– Така ли? Хм... както казал Дядо Коледа на алчното момченце: „Майната ти!“.

Той я погледна смутено.

– Защо го правиш на такъв голям въпрос?

– Не е голям въпрос, просто не ми харесва да ме записват.

– Мисля, че ще е по-добре и за двама ни.

– Не съм съгласна.

Гърни сви рамене.

– Добре. Няма проблем.

– Какво ще правиш със записа?

– Както казах, ако има някакъв спор по-късно...

Телефонът му звънна за трети път. Мадлин. Той вдигна.

– Исусе, сега пък какво? – каза, вече напълно вбесено. През следващите десет секунди имитира поведението на мъж, губещ всякакво търпение. – Знам... Добре... добре... Исусе, може ли да поговорим за това ПОСЛЕ? Добре... Да... Казах ДА.

Отдръпна телефона от ухото си, погледна го така, сякаш беше източник единствено на проблеми, натисна с пръст близо до копчето за затваряне, без да прекъсва връзката, и прибра все още предаващия телефон в джоба на ризата си. Поклати глава и погледна притеснено Алиса.

– Исусе...

Тя се прозя, сякаш на света нямаше нищо по-скучно от мъж, мислещ за нещо друго освен за нея самата. После се протегна. Движението повдигна малкото парче плат, което представляваше тениската й, и разкри долната част на гърдите й.