Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

– Алиса може да заподозре, че ще записвам разговора с телефон. Искам да я накарам да отхвърли тази идея напълно, като създам ситуация, която ще я убеди, че съм изключил телефона си.

– Добре. Ще ти се обадя след десет минути. Десет минути от този момент, нали?

– Да.

Гърни прибра телефона в джоба на ризата си, взе малкия диктофон от жабката на колата и го закачи на много видимо място, отпред на колана си. После подкара от търговския център към противоположния край на езерото – към отворената порта от ковано желязо по алеята, водеща към къщата на Спалтър.

Мина бавно през портата и паркира на мястото, където алеята се разширяваше – пред широките гранитни стъпала.

Входната врата като че ли бе антикварна находка, остатък от по-стара, но също толкова пищна и богата къща. На стената зад нея имаше интерком. Той натисна копчето.

Призрачен женски глас каза:

– Влизай, вратата е отключена.

Гърни погледна часовника си. Оставаха шест минути до обаждането на Мадлин. Отвори вратата и влезе в голямо преддверие, осветено от редица аплици, поставени на всяка от стените. Сводеста врата отляво разкриваше официална трапезария; друга подобна отдясно водеше към добре обзаведена гостна с огромна камина от очукани тухли, в която човек може да застане прав. В края на коридора имаше лъскаво махагоново стълбище с изящни перила, което водеше към площадката за втория етаж на имението.

На площадката се появи полугола млада жена, спря, усмихна се и започна да слиза по стълбите. Беше облечена съвсем оскъдно и дрехите очевидно бяха създадени, за да подчертават това, което уж би трябвало да прикриват: розова къса тениска, която едва покриваше гърдите й, и бели шорти, които не покриваха почти нищо. На опънатата тениска с дебели черни букви бе изписан неясен за него надпис – ЧМИУ .

Лицето й изглеждаше по-свежо, отколкото Гърни очакваше от лице на наркоманка. Пепеляворусата й дълга до раменете коса беше разрошена и влажна на вид, сякаш момичето току-що бе излязло от душа.

Беше боса. Когато наближи, той видя, че ноктите на краката й са лакирани в бледорозово, в тон с розовия нюанс на устните, които бяха малки и деликатни – като на кукла.

Когато стигна до подножието на стълбището, тя спря и му направи същия щателен оглед, какъвто и той на нея.

– Здрасти, Дейв!

Гласът й – също като целия й вид – беше едновременно кух и абсурдно съблазнителен. Очите й, забеляза с интерес Гърни, не бяха мътните, изпълнени със самосъжаление очи на наркоман. Бяха небесносини, чисти, ярки. Но искрата в тях не беше тази на невинната младост. Беше леденият блясък на амбицията.

Човешките очи са интересни нещо, помисли си Гърни. Те съдържат и отразяват емоционалната същност на всичко, което са видели – въпреки опитите на притежателите им да го прикрият.

Докато тя отвръщаше на погледа му с непоколебима твърдост, в очите й се появи нещо – нещо, на което някога бе станала свидетелка, и го накара да изтръпне. Той се прокашля и зададе безсмисления, но задължителен въпрос.

– Вие ли сте Алиса Спалтър?

Розовите й устни се отвориха леко, разкривайки редица съвършени зъби.

– Това е въпросът, който ченгетата по телевизията задават, преди да арестуват някого. Ще ме арестуваш ли, Дейв? – попита тя игриво. Но очите й не гледаха игриво.

– Не влиза в плана ми.

– А какъв е планът ти? – продължи тя фамилиарно и той отвърна в същия дух:

– Нямам план. Тук съм, защото ти ми позвъни.

– И защото си любопитен?

– Любопитен съм кой е убил баща ти. Каза ми, че знаеш кой е. Знаеш ли?

– Не бързай толкова. Ела да поседнем.

Обърна се и мина през арката в гостната, движейки краката си с грациозност на танцьорка.

Не погледна назад.

Той я последва. Мислеше си, че никога преди не е попадал на такава забележителна комбинация от свръхсексуалност и чиста отрова.

Самата стая – с огромната камина, столовете с кожена тапицерия и картините с английски пейзажи – беше в странен контраст с младата жена тип Лолита, която може би скоро щеше да я наследи. А може би контрастът все пак не беше толкова голям, като се има предвид, че къщата не бе по-стара от Алиса и външният й вид не беше нищо повече от умна дегизировка.

– Прилича малко на музей – каза тя, – но диванът е хубав и мек. Обичам начина, по който краката ми потъват в него. Опитай.

Преди да си избере къде да седне – навсякъде другаде, но не и на дивана, – телефонът му звънна. Погледна екрана. Беше Мадлин, точно навреме. Преди да вдигне, се опита да докара изражение на досада, сякаш този, който го търси, е последният човек на света, с когото би искал да разговаря.