Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

Мислеше за Хардуик. Изпитваше неприятното чувство, че е трябвало да пренебрегне думите му и да тръгне след него. Разбира се, имаше риск едно нещо да доведе до друго, да се въвлекат в престрелка със стрелеца, да се намесят правителствените служби, Бюрото за криминални разследвания да надуши участието на Ести; да се наложи да прикрият срещата си, за да я защитят, да дадат полулъжливи показания, да се оплетат във всякакви истории и въобще всичко да се усложни прекалено.

Но от друга страна, съществуваше вероятност Хардуик да се озове лице в лице – или дуло в дуло – с нещо или някого, с когото не може да се справи.

Гърни изпита силно желание да обърне и да подкара към пътищата, където преследването би трябвало да е довело Хардуик. Но имаше прекалено много възможности. Прекалено много разклонения. Всеки умножаваше вариантите за пътищата, по които може да е поел. И дори ако по някакво неведома случайност Гърни успееше да направи правилните заключения и да се озове на точното място, неочакваната му поява можеше да предизвика повече проблеми, отколкото помощ.

Така че продължи да шофира, разкъсван от съмнения, докато стигна до завоя към хълмистия си имот. Подкара бавно, защото елените имаха обичая да изскачат на пътя изневиделица. Не много отдавна бе ударил младо еленче и все още не можеше да забрави кошмарното усещане.

В края на пътя спря, за да пусне едно бодливо прасе, което минаваше точно пред колата. Наблюдаваше го как се скрива във високата трева на възвишението зад плевнята. Бодливите свинчета имаха лоша репутация, защото дъвчеха абсолютно всичко, което им попаднеше – от дървената обшивка на къщите до спирачните маркучи на колите. Фермерът, който живееше надолу по пътя, го беше посъветвал да ги гръмва в мига, в който ги види: „Само създават проблеми и не носят никаква полза“. Но на Гърни сърце не му даваше да го направи, а и Мадлин никога нямаше да го позволи.

Запали отново двигателя и се канеше да потегли към моравата до къщата, когато нещо ярко привлече погледа му. Беше на един от прозорците на плевнята – искряща светла точка. Реши, че лампата в плевнята е оставена светната – може би от Мадлин, когато е хранила кокошките. Но онази крушка бе сравнително слаба, с жълта светлина, а тази на прозореца бе силна и бяла. Докато Гърни се взираше, се усили още повече.

Изключи фаровете. Остана на място озадачен няколко секунди, после взе тежкото метално фенерче на Хардуик от седалката до себе си, но не го включи веднага, излезе от колата и тръгна към плевнята – воден през мрака от странната светлина, която изглежда, се движеше също като него.

После изведнъж осъзна, че светлината изобщо не идва от плевнята, и го побиха тръпки. Беше отражение – в прозореца се отразяваше светлина, която идваше някъде иззад него. Бързо се обърна и я видя – мощен лъч, блестящ през дърветата по хребета зад езерото. Първо му хрумна, че е халогенен прожектор, поставен на някое АТВ.

Вероятно заблуден от светлината, петелът в плевнята изкукурига.

Гърни погледна отново към хребета и към извисяващото се ярко сияние зад дърветата. И тогава, разбира се, отговорът дойде от само себе си. Трябваше да му хрумне веднага! Нямаше мистерия. Нямаше никакво транспортно средство, скрито във високата гора. Нищо необичайно. Просто пълната луна, която се издигаше в чистото нощно небе.

Почувства се като глупак.

Телефонът му звънна.

Беше Мадлин.

– Ти ли си застанал до плевнята?

– Да, аз съм.

– Някой току-що звънна да те потърси. Идваш ли си? – попита тя със забележимо хладен глас.

– Да, просто проверявах нещо. Кой ме е търсил?

– Алиса.

– Какво?

– Жена на име Алиса.

– Каза ли и друго име?

– Попитах я. Тя каза, че вероятно знаеш фамилията й, а ако не я знаеш, няма особен смисъл да говорите. Звучеше или като пияна, или като луда.

– Остави ли номер за връзка?

– Да, записала съм го.

– Ей сега идвам.

Две минути по-късно, в 10,12 вечерта, Гърни стоеше в кухнята с телефона в ръка и набираше номера.

Мадлин беше застанала до мивката, облечена с розово-жълтата си лятна пижама, и прибираше някои от сребърните прибори, останали в сушилката.

От другата страна му вдигнаха на третото позвъняване – глас, който бе едновременно дрезгав и нежен.

– Дали е възможно това да е детектив Гърни?

– Алиса?

– Единствената и неповторимата.

– Алиса Спалтър?

– Спалтър Алиса – пред олтара кой ще я залиса, на вратленце кой ли ще метне въженце...