Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

– Зависи.

– От какво?

– За колко голямо финансиране говориш. И какъв вид точно. И кой е замесен. Много различни фактори. За да тръгне слух, трябва наистина да е голямо. Никой на Уолстрийт не говори за дребни пари. За какъв вид бизнес говорим?

– Нещо, наречено „Киберкатедрала“ – творение на човек на име Джона Спалтър.

– Звучи ми познато.

– Нещо по-конкретно?

– Киберкат...

– Киберкат?

– Финансистите си падат по съкращенията – имена, с които говорят на борсата, бърза комуникация, сякаш са прекалено заети да използват цели думи.

– Киберкатедралата има ли акции на борсата?

– Не мисля. Просто ти казвам как се говори тук. Какво искаш да знаеш за нея?

– Всичко, което хората говорят, и не може да бъде намерено в Гугъл.

– Няма проблем. По нов случай ли работиш?

– Обжалване на присъда за убийство. Опитвам се да изровя някои факти, които първоначалното разследване е пропуснало.

– Супер. Как върви?

– Интересно.

– Като знам как говориш за тези неща, това означава, че вече са стреляли по теб.

– Ами да... нещо такова.

– Какво? Сериозно ли говориш? Добре ли си? Някой се е опитал да те застреля?

– Стреля по къщата, в която бях.

– Божичко! Заради случая, по който работиш ли?

– Така мисля.

– Как може да си толкова спокоен? Ще се побъркам, ако някой стреля по къщата, в която се намирам.

– Бих се притеснил повече, ако се целеха конкретно в мен.

– Леле! Ако беше герой от комикс, щеше да се казваш Доктор Хладнокръвие.

Гърни се усмихна, не знаеше какво да каже. Не говореше много с Кайл, въпреки че след случая с Добрия пастир се чуваха по-често, отколкото преди.

– Има ли шанс да се отбиеш вкъщи скоро?

– Разбира се. Защо не. Ще бъде страхотно.

– Все още ли пазиш мотора?

– Абсолютно. И каската, която ми даде. Твоята старата. Нося я вместо моята.

– Оооо... Добре. Радвам се, че ти става.

– Мисля, че главите ни са с един и същи размер.

Гърни се разсмя. Не беше сигурен защо.

– Е, винаги когато намериш време, ще се радваме да те видим. – Млъкна. – Как е правото в Колумбийския?

– Много съм зает, имам тонове книги за четене, но принципно е добре.

– Значи не съжаляваш, че се махна от Уолстрийт?

– Нито за минута. Е, може би в някоя случайна минута. Но после си спомням всички лайна на борсата – защото Уолстрийт е павиран с лайна, и наистина съм щастлив, че вече не съм част от това.

– Добре.

Последва дълго мълчание, нарушено от Кайл.

– Значи... Ще позвъня тук-там да видя дали някой знае нещо за Киберкат и ще се свържа с теб.

– Супер, синко. Благодаря ти.

– Обичам те, татко.

– И аз те обичам.

След края на разговора Гърни остана неподвижно с телефона в ръка, размишлявайки за любопитния маниер на общуване между него и сина му. Младият мъж беше на колко...? Двайсет и пет? Двайсет и шест? Никога не успяваше да си спомни точната възраст веднага. И през голяма част от тези години, особено през последните десет, двамата бяха... Не точно отчуждени, това беше прекалено тежка дума. Отдалечени? Определено имаше дълги периоди с липса на общуване. Но когато настъпеха мигове на комуникация, те винаги бяха много топли и сърдечни, особено от страна на Кайл. Може би обяснението беше елементарно, като репликата на едно бивше гадже на Гърни от колежа, което, докато скъсваше с него, му каза: „Ти просто не си особено социален, Дейв“.

Казваше се Джералдин. Стояха пред оранжерията в Ботаническата градина на Бронкс. Цветчетата на черешовите дръвчета бяха цъфнали. Канеше се да вали. Тя се обърна и си тръгна, не спря дори когато дъждът заваля. Никога повече не си проговориха.

Погледна към телефона в ръката си. Сети се, че ще е добре да се обади на Мадлин, да й каже, че се прибира.

Когато тя вдигна, звучеше сънливо.

– Къде си?

– Извинявай, не исках да те събуждам.

– Не си ме събудил. Четях. Е, май подремвах леко.

Изкуши се да я попита дали чете „Война и мир“. Мъчеше се с нея от векове и книгата винаги й действаше като мощно приспивателно.

– Само исках да ти кажа, че съм по средата на пътя между Дилуид и Уолнът Кросинг. След двайсетина минути се прибирам.

– Добре. Защо закъсня толкова?

– Имахме някои трудности у Хардуик.

– Трудности? Добре ли си?

– Добре съм. Ще ти кажа, когато си дойда.

– Когато си дойдеш, ще съм заспала.

– Значи на сутринта.

– Карай внимателно.

– Добре. До скоро.

Прибра телефона в джоба си, отпи две глътки от изстиналото кафе, изхвърли остатъка в кофата за боклук и подкара отново по главния път.