Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

– Да. Първо ти. Веднага!

Тя се вгледа в Гърни, осветяван слабо от трепкащата светлина на фенера.

– Добре. Добре. Но това е скапана работа. Напълно скапана.

– Съгласен съм. Но трябва да дадем на Джак шанс да разиграе версията си. Има ли нещо твое в къщата?

Ести премигна няколко пъти, опитвайки се да се съсредоточи върху въпроса.

– Чантата и раницата ми... Мисля, че е това.

– Добре. Каквото и да имаш тук – отиди и го прибери.

Подаде й фенерчето и изчака отвън, докато тя влезе в къщата.

Две минути по-късно Ести метна чантите си на мястото до шофьора в мини купъра.

– Къде живееш? – попита я Гърни.

– Онеонта.

– Сама?

– Да.

– Внимавай.

– Разбира се. Ти също.

Ести влезе в колата си, даде задна, зави по черния път и изчезна.

Гърни изключи фенера и остана неподвижен в мрака, ослушвайки се.

Не чуваше никакъв звук, не усещаше полъх на вятъра, нито намек за каквото и да било движение някъде.

Остана така една дълга минута, в очакване да чуе нещо, да види някого. Всичко му се струваше неестествено застинало.

С фенера в едната река и с пистолета със свален предпазител в другата направи 360-градусов оглед на пространството около себе си. Не видя нищо притеснително, нищо не на място. Насочи фенера нагоре към стената на къщата, плъзна го навсякъде, докато откри прекъснатата жица, която излизаше от електрическото табло до прозореца на втория етаж, и на около три метра – втора жица, излизаща от различен вид табло до другия прозорец. Плъзна лъча от къщата към пътя, докато откри електрическия стълб и двете откъснати жици, влачещи се по земята, които очакваше да намери. Приближи се до къщата, под двата откъснати края на жиците. На дъските зад всяка от тях се виждаше по една малка тъмна дупка – на няколко сантиметра от таблата. От мястото, на което стоеше, не можеше да определи с точност диаметъра на дупките, но беше сигурен, че не може да са направени от куршум, по-малък от 30-и калибър, и по-голям от 35-и.

Ако беше същият стрелец, уцелил Карл в „Уилоу рест“, изглежда, сменяше оръжието си с лекота. Явно беше човек, който избира най-подходящото оръжие за съответните обстоятелства. Практичен мъж.

Или жена.

Сети се отново за въпроса на Ести. Какъв е смисълът да прекъсва телефонната линия, когато всички имат мобилни телефони? От практична гледна точка прекъсването на електричеството и комуникациите е увод към нападение. Но такова нямаше. Тогава какъв беше смисълът?

Предупреждение?

Като пироните в главата на Гас?

Но защо да прекъсва и телефона?

Мили боже!

Възможно ли беше?

Ток и телефон. Токът беше свързан със светлината, с лампите – и оттук със способността да виждаш. А телефонът? Какво правиш с телефона, особено със стационарния? Слушаш и говориш.

Без ток и без телефон.

Не виждаш, не чуваш, не говориш.

Не виждам зло, не чувам зло, не говоря зло.

Или пък въображението му се беше развихрило? Може би се бе влюбил прекалено в своята теория за посланието? Отлично знаеше, че влюбването в една конкретна хипотеза при разследването на случай може да бъде фатално. От друга страна, какво друго можеха да бъдат тези изстрели, ако не послание?

С угасен фенер и зиг зауер в ръка Гърни остана сред мрака, напрягайки очите и слуха си. Абсолютната тишина наоколо го накара да потръпне. Каза си, че е просто заради студа – температурата беше паднала и въздухът бе станал по-влажен. Но от това не се почувства по-добре. Беше време да се махне оттук.

На половината път до Уолнът Кросинг спря в един денонощен магазин, за да си вземе кафе. Седеше на паркинга, отпиваше от кафето и премисляше всичко, станало у Хардуик – какво бе направил и какво още би трябвало да направи. Опитваше се да планира следващите си действия и му хрумна да звънне на Кайл.

Беше готов да остави съобщение, затова с изненада чу сина си да отговаря почти веднага.

– Здрасти, татко. Какво става?

– Всъщност доста неща.

– О! Но на теб ти харесва така, нали?

– Мислиш ли?

– Знам го. Ако не си затрупан, се чувстваш безполезен.

Гърни се усмихна.

– Надявам се, че не се обаждам твърде късно.

– Късно ли? Сега е десет без петнайсет. Тук е Ню Йорк. Повечето ми приятели тепърва излизат навън.

– Но не и ти?

– Решихме да си останем тази вечер вкъщи.

– Вие?

– Дълга история. Е, какво става?

– Имам въпрос, свързан с твоя опит на Уолстрийт. Дори не съм сигурен какво точно да питам. Цял живот съм заровен в убийства, не съм наясно със сделките на белите якички. Питам се, ако някой предприемач търси голямо финансиране – за разширение, да кажем, – това би ли плъзнало по вашите тайни канали?