Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

Каръл го настани пред компютъра в стаята, която заемаше една трета от задната част на бунгалото. После отиде в друга сграда и му изпрати няколко големи видеозаписа. Когато се върна, му даде указания, наведена над рамото му по начин, който за момент затрудни концентрацията му.

Точно когато се канеше да се върне в офиса си, той попита отново, възможно най-небрежно.

– Харесва ли ви да работите за компанията „Спалтър“?

– Навярно не би трябвало да казвам нищо по въпроса – погледна го Каръл закачливо, като че ли намекваше, че има доста други неща, които не би трябвало да прави, но...

– Ще ми бъде от голяма полза да знам мнението ви за семейство Спалтър.

– Искам да помогна. Но... това си остава между нас, нали?

– Абсолютно.

– Добре тогава... Кей беше страхотна. Силен характер, горещ нрав, буйна, но страхотна. Карл бе ужасен. Студен като лед. Интересуваше се само от пари и печалба. Той беше шефът. Джона се държеше встрани, защото не искаше да има нищо общо с него.

– А сега?

– Сега, когато Карл го няма, Джона е шефът. – Погледна Гърни предпазливо. – Още не го познавам толкова добре.

– Аз пък изобщо не го познавам, Каръл. Но ще ви кажа какво съм чул. Той е светец. Той е измамник. Той е фантастичен човек. Той е религиозен мошеник. Може ли да

добавите нещо към това описание?

Тя отвърна смело на въпросителния му поглед и се усмихна.

– Не мисля. – Отново облиза ъгълчето на устните си. – Наистина не съм подходящият човек, когото да питате за такъв вид хора. Не съм особено религиозна.

През следващите три часа Гърни прегледа записите от трите охранителни камери, които смяташе, че е най-вероятно да са уловили полезни кадри – камерите, разположени така, че да покриват паркинга, вътрешността на офиса на Каръл Блиси и автоматичния вход за колите на обитателите на комплекса.

Записите от паркинга и от офиса бяха най-интересни.

Имаше един бояджия, който привлече вниманието на Гърни, защото бе като герой от анимационен филм – препъна се и за малко да стъпи в кофа с боя и да се просне по лице. Имаше доставчик на пица с див поглед, който като че ли се явяваше на кастинг за тийнейджър психопат. А после се появи и доставчикът на цветя.

Гърни изгледа двата кратки записа, в които се появяваше този човек, по шест-седем пъти. На първия запис се виждаше тъмносин миниван, спиращ на паркинга – безличен, с изключение на надписа на вратата на шофьора: „Цветята на Флорънс“. На втория запис, който бе и със звук, се виждаше как шофьорът влиза в офиса на Каръл, обявява доставката на цветя – хризантеми – за мисис Марджъри Стотълмейър, пита и получава указания къде се намира нейният апартамент.

Шофьорът беше слаб и дребен – трудно беше да се каже точно колко дребен заради ъгъла на камерата, която го бе уловила отгоре, и беше облечен с тесни дънки, кожено яке, шал, лента за глава и прилепнали слънчеви очила.

Въпреки многократното пускане на записа Гърни не можеше да определи дали този дребен човек е мъж или жена. Но нещо друго ставаше все по-ясно с всяко гледане: той споменаваше само едно име, а в ръцете му имаше два букета.

Гърни повика Каръл Блиси от офиса й и пусна записа.

Тя зяпна от изненада.

– О, този! – Издърпа си стол и седна доста близо до него. – Пуснете го отново.

– Спомняте ли си... го? – попита той. – Или е била тя ?

– Странно е, че ме питате. Спомням си, че точно това си помислих и аз. Гласът, движенията – не можах да определя дали са мъжки или женски.

– Какво имате предвид?

– По-скоро беше като... малък... елф. Точно така, елф... Това е най-близкото описание, което бих могла да дам.

Ехото от думите на Боло отекна в главата на Гърни – миньон .

– Насочихте човека към конкретен апартамент, нали?

– Да, към апартамента на Марджъри Стотълмейър.

– Знаете ли дали цветята са й били доставени?

– Да. Защото тя ми звънна по-късно. Имаше някакъв проблем с тях, но не си спомням какъв.

– Дали въпросната дама все още живее тук?

– О, да. Хората идват тук, за да останат. Напускат ни единствено когато си отидат и от живота.

Гърни се запита колко ли от тези „напуснали живота“ обитатели са намерили вечния си покой в „Уилоу рест“. Но сега имаше по-сложни въпроси за решаване.

– Колко добре познавате мисис Стотълмейър?

– Какво искате да знаете за нея?

– Добра ли е паметта й? Ще може ли да отговори на няколко въпроса?

Каръл Блиси изглеждаше заинтригувана.

– Марджъри е на деветдесет и три години, умът й сече като бръснач и много обича клюки.