Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

– Успокой се, приятелю. Сигурен съм, че ще приключим на една и съща вълна. Просто недей да правиш стигането ми дотам невъзможно.

Хардуик се втренчи продължително и сърдито в Гърни, после отчаяно поклати глава.

– Лекс Бинчър дава парите за разходите покрай разследването. Ако ще харчиш пари за нещо различно от отговорите на тези пет въпроса, той трябва да го одобри преди това.

– Няма проблем.

– Няма проблем – повтори Хардуик като ехо, загледан през прозореца. – Иска ми се да ти вярвах, друже.

Гърни не каза нищо.

След малко Хардуик въздъхна тежко.

– Ще информирам Бинчър за всичко, което ми каза.

– Добре.

– За бога, просто недей... не позволявай това... – не довърши изречението си, само поклати отново глава.

Гърни усещаше напрежението от положението, в което се намираше Хардуик, личеше и в позата му – отчаяна нужда да стигне до желаната дестинация и ужас от несигурността на пътя, който трябваше да следва.

Сред различните данни в досието се намираше и адресът на последния дом на Мери Спалтър – комплекс с осигурена асистентска помощ за възрастни хора на Туин Лейкс Роуд в Индиан Вали, недалече от Купърстаун, по средата между Уолнът Кросинг и Лонг Фолс. Гърни вкара адреса в джипиеса и час по-късно той обяви, че колата е стигнала до крайната си цел.

Зави по спретнатата чакълена алея, минаваща през висока каменна стена, която после като вилица се разделяше на два пътя, означени с табели: „За постоянни жители“ от едната страна и „За посетители и доставки“ от друга. Втората го отведе до паркинг пред сглобено от кедрови дъски бунгало.

Изящно оформена табела, поставена до малка розова градина, гласеше „Емерлинг Оукс. Защитена общност за живот на възрастни хора. За повече информация – питайте вътре.“

Той паркира и потропа по вратата.

Приятен женски глас отвърна почти незабавно.

– Влезте!

Озова се в светъл подреден офис. Привлекателна жена към четиридесетте, с тен, очевидно получен в солариум, седеше зад полирано бюро, а край нея в полукръг бяха наредени няколко стола, които изглеждаха много удобни. По стените бяха закачени рисунки на бунгала в различни цветове и размери.

След като го огледа внимателно, жената му се усмихна.

– С какво мога да ви помогна?

Гърни се усмихна в отговор:

– Не съм сигурен. Дойдох тук съвсем импулсивно. Вероятно е просто загуба на време...

– О? – изгледа го тя с любопитство. – И защо? Кой сте вие?

– Съжалявам за това. Казвам се Дейв Гърни. – Извади портфейла си леко неловко и пристъпи, за да й покаже значката си. – Детектив съм.

Тя я огледа внимателно.

– Тук пише „пенсиониран“.

– Бях пенсиониран. Сега, заради един случай на убийство, изглежда, отново съм на линия.

Очите й се разшириха.

– Да не говорите за убийството на Спалтър?

– Запозната ли сте с него?

– Запозната? – изненада се жената. – Разбира се.

– Заради широкото отразяване в медиите?

– И заради личния елемент...

– Защото майката на жертвата е живяла тук?

– В известен смисъл да, но... Ще ми кажете ли за какво е всичко това?

– Бях привлечен към случая, за да преразгледам някои страни от него, които са останали неизяснени.

Тя го изгледа предпазливо.

– Привлечен от член на семейството?

Гърни кимна и се усмихна, показвайки, че оценява нейната проницателност.

– Кой от тях? – попита жената.

– Колко от роднините познавате?

– Всички.

– Кей? Джона? Алиса?

– Кей и Джона, разбира се. Карл и Мери, докато бяха живи. Алиса само по име.

Гърни се канеше да я пита откъде ги познава, когато отговорът просто му се наби в очите. По някаква причина не беше наместил от самото начало името на мястото – „Емерлинг Оукс“, в спомена от гробището – Емерлинг беше дядото на Карл. Очевидно семейната компания притежаваше не само гробища и стари сгради.

– Харесва ли ви да работите за „Спалтър“?

Очите й се присвиха.

– Първо отговорете на въпроса ми. Защо сте тук?

Гърни трябваше бързо да вземе решение въз основа на това, което му подсказваше инстинктът за тази жена, като прецени възможните рискове и ползи от своите думи. Нямаше много, на което да се опре. Всъщност само един малък проблясък, който може и да е разчел погрешно. Беглото усещане, че когато произнесе името на Карл, тя го бе направила със същия нюанс на отвращение, с каквото бе говорила и Полет Пърли.

Взе решение.

– Ще го кажа така – сниши гласа си той, за да създаде атмосфера на поверителност. – Има някои елементи, свързани с присъдата на Кей Спалтър, които са спорни.