Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

Внезапно Каръл придоби излъчване на много уязвима, уплашена жена. И също толкова внезапно Гърни се стресна, че е направил точно това, което си бе казвал да не прави. Беше прибързал. Правеше предположения въз основа на предположения и погрешно ги приемаше за рационални заключения. Имаше и още един въпрос, който го тревожеше. Защо бе споделил теорията си за убийството на Мери Спалтър с тази жена? Защо се опитваше да я уплаши? За да наблюдава реакциите й? Или го направи само защото искаше някой да потвърди начина, по който той е свързал точките – сякаш това щеше да докаже, че е прав?

Ами ако бе свързал погрешните точки, ако бе създал неправилно цялата картина? Ако така наречените точки бяха всъщност случайни изолирани събития? В моменти като този винаги си спомняше – с безпокойство, че всеки човек на земята на определена географска ширина вижда едни и същи звезди. Но нямаше две култури, които да виждат едни и същи съзвездия. Той бе виждал доказателства за този феномен много пъти: събитията, които виждаме, зависят от историите, в които искаме да повярваме.

Неспокоен и разсеян, Гърни отби в първия подходящ хранителен магазин с паркинг, който намери, след като тръгна от „Емерлинг Оукс“.

Купи си голяма чаша силно кафе и две енергийни блокчета, за да компенсира пропуснатия обяд, и се върна в колата. Изяде едно от блокчетата – оказа се, че е твърдо, безвкусно и лепкаво. Метна другото в жабката за някакъв момент на отчаян глад и отпи няколко глътки от хладкото кафе.

После се захвана за работа.

Преди да напусне офиса на Каръл Блиси, беше свалил записите с доставчика на цветя и сега изпрати една част от тях на мобилния телефон на Боло със съобщението: Малкият човек с цветята напомня ли ти на някого?

Изпрати същия материал до Хардуик с друго съобщение: Човекът с цветята, може да е интересуващият ни субект по случая на Спалтър – възможна връзка между смъртта на Мери и убийството на Карл. Ще има още.

Изгледа частта от записа на паркинга още веднъж – мнението му за знака на цветарската фирма на минивана се потвърди; не беше изрисуван върху колата, а беше просто магнитна табела, която можеше да се сваля.

Освен това имаше само една реклама и тя беше от страната на шофьора, а не от другата, което бе странен избор, защото обикновено вратата от страната на пасажера се вижда по-често. Изборът бе съвсем логичен обаче, ако шофьорът е искал да я сваля бързо, без да му се налага да спира.

На знака нямаше изписан телефонен номер. Потърси в интернет „Цветята на Флорънс“ и намери няколко фирми с това име, но нито една не бе в радиус от петдесет километра около „Емерлинг Оукс“. И двата факта не го изненадаха.

Довърши кафето, вече направо ледено, и се запъти към Уолнът Кросинг. Чувстваше се едновременно въодушевен и разочарован от двете най-големи странности в този случай: първо, уличният стълб, който пречеше на изстрела и правеше предполагаемата позиция на стрелеца невъзможна, и второ, сравнително лесният обект на убийството, съчетан с прекалено, направо излишно сложния начин, по който бе извършено.

Карл бе убит така, както Осуалд бе застрелял Кенеди. Не както съпругите убиват съпрузите си. Не и както мафиотите се разправят с конкуренцията. На Гърни му се струваше, че въпросната цел – смъртта на Карл, е можела да бъде постигната по дузина много по-лесни начини; начини, за които нямаше да е нужно толкова сложно планиране, координиране и точност на снайперист за изстрел, направен със заглушител от сграда, пълна със скитници, към погребална церемония на петстотин метра разстояние през реката. Ако се приеме, че изстрелът наистина е дошъл от тази сграда, разбира се. От прозорец с чиста видимост по права линия към слепоочието на Карл Спалтър. А и защо първо да убива майка му? Най-очевидната причина, като се имат предвид следващите събития, е докарването на Карл на гробището. Но ако убиецът е имал съвсем друга цел?

Докато мислеше по тези преплетени въпроси, Гърни буквално не усети едночасовия път до дома си. Потънал във възможните обяснения и връзки между отделните събития, той почти не забелязваше откъде минава и къде се намира, докато пътят не свърши в очертанията на неговия имот, и точно тогава телефонът му не изпиука – беше получил съобщение. Звукът го откъсна от мислите и го върна отново в действителността. Продължи през наклоненото пасбище към къщата и едва когато спря, провери съобщението. Беше отговорът от Боло – и то точно този, на който се бе надявал. „Да, да. Същите цайси. Смешен нос. Пикаещият мъж“.