Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

Гърни беше готов да поспори по въпроса за опасността, но реши вместо това да я изслуша докрай.

Мадлин го погледна с натъжените си очи.

– Струва ми се, че потъваш толкова дълбоко в това – в мрака, че той поглъща слънцето. Поглъща всичко. Така че аз продължавам с живота си по единствения начин, който познавам. Върша работата си в клиниката. Разхождам се в гората. Ходя на концерти. На изложби. Чета. Свиря на чело. Карам колело. Грижа се за градината, за къщата и за кокошките. През зимата карам ски. Гостувам на приятели. Но не спирам да мисля, че бихме могли да вършим повече от тези неща заедно. Че можем да излизаме и да се греем на слънцето заедно.

Той не знаеше какво да отговори. На някакво ниво признаваше истината в това, което тя казваше, но не можеше да открие думи, с които да изрази пораждащите се в него чувства.

– Това е – завърши тя простичко. – Ето това си мисля.

Тъгата в очите й бе заменена от усмивка – топла, открита, изпълнена с надежда.

Струваше му се, че тя напълно присъства , тук и сега, че цялата й същност е точно пред него, без задръжки, без уговорки и без каквито и да е преструвки. Остави чашата, която бе държал, без да осъзнава, през цялото време, докато тя говореше, и пристъпи към нея. Прегърна я, почувства топлото й тяло до своето. Все още безмълвен я повдигна на ръце и по клиширания и запазен за младоженците начин я пренесе през прага, което я разсмя. Отнесе я в спалнята, където се любиха със съвършената комбинация от нетърпение и нежност.

На следващата сутрин Мадлин стана първа. След като Гърни се изкъпа, обръсна и облече, я намери на масата за закуска с кафе, препечена филийка с фъстъчено масло и отворена книга. Фъстъченото масло бе едно от любимите й неща. Отиде до нея и я целуна по косата.

– Добро утро! – каза тя лъчезарно с пълна уста.

Беше облечена като за работа.

– Днес цял ден ли си или половин?

– Не знам – преглътна тя и отпи от кафето. – Зависи кой още е там. Какви са твоите планове?

– Хардуик. Трябва да е тук в 8,30.

– Така ли?

– Очакваме обаждане от Кей Спалтър в девет или някъде по това време, когато успее.

– Проблем ли има?

– Купища проблеми. Всеки факт в този случай върви с някакво несъответствие.

– Мислех, че обичаш фактите да са точно такива.

– Искаш да кажеш безнадеждно объркани и заплетени, за да мога да ги разплитам?

Тя кимна, лапна последната хапка от филийката, отнесе чинията и чашата си до мивката и пусна водата. После се върна и го целуна.

– Закъснявам. Трябва да вървя.

Гърни си приготви малко бекон и препечена филийка и се настани на стола до френските прозорци. Омекотена от ефирната сутрешна мъгла, гледката от мястото му бе към старото пасбище, порутената стена в далечния му край, едно от обраслите с високи треви съседски полета и едва различимия зад тях Бароу Хил.

Докато пъхаше последното парче бекон в устата си, от пътя под плевнята се разнесе агресивното ръмжене на понтиака на Хардуик. Две минути по-късно ъгловатият червен звяр паркира до аспарагусовата градина и Хардуик застана до прозореца, облечен с черна тениска и мръсносив анцуг. Френските прозорци бяха широко отворени, но не и рамките с мрежи. Гърни се наведе и дръпна едната.

Хардуик пристъпи вътре.

– Знаеш ли, че някакво гигантско шибано прасе броди по пътя ви?

Гърни кимна.

– Сигурно е диво. Често се случва.

– Май имаше около 140 килограма.

– Да не се опита да го вдигнеш?

Хардуик пренебрегна въпроса, само се огледа из стаята оценяващо.

– Казах го преди, ще го кажа и сега. Тук направо кипи от провинциален чар, мамка му!

– Благодаря, Джак. Искаш ли да седнеш?

Хардуик порови замислено с нокът между зъбите си, после се тръсна на стола от другата страна на масата и го изгледа подозрително.

– Преди да поговорим с онеправданата госпожа Спалтър, има ли нещо, което би искал да обсъдим?

– Всъщност не – като изключим факта, че нищо от този случай няма логика.

Хардуик присви очи.

– Тези неща, в които няма логика... те за нас ли работят или срещу нас ?

– Нас?

– Знаеш какво имам предвид. В полза на или срещу нашата цел за отмяна на присъдата?

– Вероятно за . Но не съм сигурен. Прекалено много неща са прецакани.

– Прецакани? Как така?

– Да вземем апартамента, от който уж е бил изстрелян фаталният куршум.

– Какво за него?

– Не е бил изстрелян оттам. Не е възможно.

– Защо?

Гърни му разказа за възстановката с помощта на Полет и за откритието, че стълбът на уличната лампа пречи.