Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

Мена подскочи въодушевено:

– Значи отново сме на темата за престъплението и наказанието. Ето какво ми се иска да питам Дейв. В Америка хората като че ли са изгубили вяра в съдебната система. Работил си в тази сфера двайсет години, нали?

Той кимна.

– Знаеш слабите и силните страни на системата, знаеш какво работи и какво не. Сигурно имаш някои добри идеи какво трябва да се промени. Бих искала да чуя размишленията ти по този въпрос.

Молбата й бе толкова привлекателна за него, колкото ако го бяха помолили да потанцува върху масата.

– Не мисля, че е възможна промяна.

– Но толкова много неща не са наред – каза Скип, привеждайки се напред. – Има толкова възможности за подобрение в различни области.

Пати, която очевидно още бе на друга вълна, каза мило:

– Свами Шихнапушна казва, че детективите и йогите са братя в различно облекло, всеки от тях търси истината по свой начин.

Гърни я погледна с колебание.

– Би ми се искало да мисля за себе си като за търсач на истината, но вероятно съм по-скоро експерт по лъжите.

Очите на Пати се разшириха – явно бе открила в думите на Гърни нещо по-дълбоко, отколкото той смяташе, че има.

Мена пак се опита да върне разговора в началната му точка.

– Но ако можеше да застанеш начело на системата – още утре например? Какво би променил, Дейв?

– Нищо.

– Не го вярвам. Очевидно е огромна каша.

– Разбира се, че е каша. Всяка част от тази каша облагодетелства някого, който има власт. И е каша, за която никой не иска да мисли.

Брус махна пренебрежително с ръка.

– Око за око, зъб за зъб. Просто е! Мисленето не е решение, то е проблемът.

– Ритник в топките за ритник в топките! – провикна се Скип, захилен леко налудничаво.

Мена продължаваше да упорства.

– Дейв, ти каза, че не би променил нищо. Защо?

Мразеше такива разговори.

– Знаеш ли какво всъщност мисля за нашата жалка съдебна система? Мисля, че ужасната истина е, че тя е точно толкова добра, колкото е възможно да бъде.

Възцари се най-дългото мълчание за вечерта. Гърни се съсредоточи върху лазанята си.

На лицето на бледата Айона се появи смръщена гримаса в противоречие с обичайната й усмивка ала Мона Лиза и тя проговори първа.

– Имам въпрос. Задавам си го от доста време, но напоследък е в ума ми много често и все не мога да открия отговор. – Втренчи се в празната си чиния, бавно побутвайки с ножа едно самотно грахче към центъра й. – Може да ви се стори глупаво, но е сериозно. Защото мисля, че един напълно честен отговор на този въпрос, би разкрил много за човека, за всеки от нас. И ме притеснява това, че не мога да реша. Какво говори за мен тази нерешителност?

Брус нетърпеливо потропа с пръсти по масата.

– За бога, Айона, стреляй най-накрая.

– Добре. Съжалявам. Ето какво... Да предположим, че имате избор. Кое бихте избрали – да сте убиецът... или неговата жертва?

Веждите на Брус политнаха нагоре:

– Мен ли питаш?

– О, не, скъпи, разбира се, че не. Знам какъв ще бъде твоят отговор.

1Тримата Студжис – герои от стари филми от първата половина на ХХ век в Америка; еквивалент на тримата глупаци у нас. – б. пр.

2Бърни Мадоф – известен финансист, осъден на 150 години затвор за измами, сред които най-голямата пирамидална схема в историята. Схема на Понци е терминът, с който се нарича всяка незаконна финансова операция, обещаваща високи печалби на потенциални инвеститори. – б. пр.

След като гостите си тръгнаха – Брус и Айона с просторния рейндж роувър, другите в по-скромните приуси, Мадлин започна да разчиства и да мие, а Гърни отиде в кабинета с досието на Спалтър. Извади доклада от аутопсията, после включи новия модерен таблет с ретина дисплей, който синът му Кайл му бе подарил за Деня на бащата.

През следващия половин час проучва сайтове за неврология, опитвайки се да открие някакъв смисъл в несъответствието между раната в главата на Карл Спалтър и трите метра, които Полет твърдеше, че е изминал, преди да се просне на земята.

Гърни имаше неприятното предимство да е бил свидетел на нещо подобно – два случая с подобни изстрели в главата – по време на годините в отдел „Убийства“; и в двата жертвите бяха паднали на земята като отсечени дървета. Защо не бе станало така с Карл?

Хрумваха му две обяснения.

Едното бе, че патологът е сгрешил за размера на засегнатата мозъчна тъкан и че моторно-двигателният център не е бил напълно разрушен от парченцата на куршума. Второто обяснение бе, че Карл е бил прострелян не веднъж, а два пъти. Първият куршум го е накарал да се запрепъва при ходенето. Вторият – в слепоочието, е причинил тежките неврологични щети, открити при аутопсията. Очевидният проблем с тази теория бе, че патологът беше открил само една входна рана. Патрон „220 Суифт“ би оставил доста видими следи – ясна дупка или много тясна следа от одраскването, ако просто го бе закачил, но със сигурност нещо, което не би могло да се пропусне от специалист. Освен ако не е бързал много. Или не е бил разсеян от нещо. От какво?