Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

– И?

– И беше вярно, малкият човек беше в банята и пикаеше. Дълго. И тогава разбрах със сигурност.

– Какво?

– Звукът.

– За какво говориш?

– Не бях прав отначало.

– За какво?

– Мъжете и жените... при тях звукът се различава, когато пикаят. Знаеш го, нали?

– И това, което чу, беше...

– Звук от пикаещ мъж. Без съмнение. Дребничък миньон, ако пò ти харесва. Но без съмнение мъж.

След като измъкна от Боло официалното му име (Еставио Болоко), както и номера на телефона му и възможно най-подробното описание, което успя да измъкне за миньончето – независимо дали беше той или тя, Гърни се върна при колата си и прекара още половин час в търсене на някакво споменаване на евентуален разпит на Еставио Болоко в досието, на каквото и да е споменаване за поява на заподозрян в апартамента в неделя преди стрелбата или на някакви въпроси за пола на стрелеца.

Не откри нищо и по трите въпроса.

Клепачите му започнаха да се затварят и по-ранният прилив на енергия вече се стопяваше. Денят в Лонг Фолс беше тежък и беше време да се прибира в Уолнът Кросинг. Тъкмо когато се канеше да потегля, пред него спря черен форд „Експлорър“. Дебелият Франк Макграт излезе от него и дойде до прозореца от страната на Гърни.

– Приключи ли тук?

– Поне за днес. Трябва да се прибера вкъщи, преди да заспя. Между другото, помниш ли някъде по времето на стрелбата тук да е живял тип на име Фреди?

– Да е живял незаконно имаш предвид

– Да, предполагам, че това имам предвид.

– Фре-де-ри-ко – провлеченият испански акцент, който ченгето се опита да докара, бе изпълнен с презрение. – Какво за него?

– Знаеше ли, че е изчезнал?

– Може и да съм знаел. Преди време.

– Да си чул нещо повече за това?

– За кое?

– Защо е изчезнал например?

– И защо, по дяволите, да ми пука? Тия идват и си отиват. Един лайняр по-малко, с когото да се занимавам. Най-добре ще бъде, ако всички изчезнат. Ако успееш да го уредиш, ще те черпя едно.

Гърни откъсна половин листче от бележника си, написа телефонния си номер и го подаде на Макграт.

– Чуеш ли нещо за Фреди, някаква идея къде може да е, ще съм ти задължен, ако ми звъннеш. Междувременно, Франк, карай го по-леко. Животът е прекалено кратък.

– Да благодарим на Господ за малките услуги!

През по-голямата част от пътуването към къщи Гърни имаше усещането, че е отворил кутия с пъзел и е открил, че някои парченца липсват. Беше сигурен в едно – от въпросния апартамент нямаше начин да бъде изстрелян куршум и той да уцели Карл Спалтър в слепоочието, без първо да мине през плътния метален стълб на уличната лампа. А това бе немислимо. Нямаше съмнение, че липсващите парченца от пъзела щяха да разрешат очевидното противоречие. Ако само знаеше какъв вид парченца търси и колко на брой.

Двучасовото пътуване до Уолнът Кросинг бе основно по второстепенни пътища през редуващи се полета и гори, които Гърни харесваше, а Мадлин направо обожаваше. Но сега той не забелязваше почти нищо.

Беше потънал в света на убийството.

Поне докато след края на чакълестия път подмина езерото и зави към алеята на дома им. И тогава се стресна от гледката на четири коли – три тойоти „Приус“ и един „Рейндж Роувър“, паркирани на тревата край къщата. Приличаше на миниконгрес на загрижени за околната среда екстравагантни провинциалисти.

О, Исусе. Проклетата вечеря на клуба по йога!

Погледна колко е часът на часовника на таблото: 6,49. Четиридесет и девет минути закъснение. Поклати глава, бесен на самия себе си заради разсеяността си.

Когато влезе в просторното помещение на първия етаж, което служеше за кухня, трапезария и дневна, на масата се водеше оживен разговор. И шестимата гости му бяха познати – бяха го запознавали с тях на местни концерти и изложби, но не беше сигурен за имената им. (Мадлин веднъж бе изтъкнала, че никога не забравя имената на убийците.)

Всички прекъснаха разговора и вечерята си и го погледнаха усмихнато и с любопитство.

– Съжалявам, че закъснях. Имах известни затруднения.

Мадлин се усмихна извинително на гостите.

– Дейв се натъква на затруднения по-често, отколкото другите хора спират за бензин.

– Всъщност той идва точно навреме! – възкликна ентусиазирано една набита жена, която Гърни разпозна като една от колежките на Мадлин в кризисния център. За името й помнеше само, че е доста особено. Тя продължи въодушевено: – Говорехме за престъпленията и наказанията. И човекът, чийто живот е посветен на това, влиза в същия момент! Може ли някой да е пò навреме? – посочи към празния стол на масата с жеста на домакиня, която приветства почетния гост на своя купон. – Присъедини се към нас! Мадлин ни каза, че си зает с едно от своите приключения, но не сподели много подробности. Има ли нещо общо с темата престъпление и/или наказание?