Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

Първото, което го смая, беше един странен пропуск. Нито в доклада за инцидента, нито в някой от следващите бе споменат уличният стълб, който би попречил на изстрела. Имаше снимка на гробищния парцел на Спалтър, направена с телеобектив през прозореца на апартамента, но при липсата на разграфени маркери за положението на Карл в момента на стрелбата, проблемът с видимостта не беше толкова очевиден.

Скоро откри още един изненадващ пропуск. Не бяха споменати записи от охранителните камери. Със сигурност някой е проверил за такива във и около гробището, както и по Акстън авеню. Трудно му беше да повярва, че толкова рутинна процедура може да бъде пропусната, а още по-трудно – че е била направена и след това не е била отразена никъде в досието.

Пъхна документите под предната седалка, излезе от колата и заключи вратите. Огледа пресечката в двете посоки и видя общо три магазина и заведения, които на външен вид приличаха на работещи. Бившият магазин на „Радио Шак“, който сега май изобщо нямаше име; „Ривър кингс пица“; и нещо, наречено „Дизи дейз“, чиято витрина бе пълна с надути балони, но нямаше никакъв друг знак какво точно се продава вътре.

Най-близо до него беше безименният магазин за електроника. Когато Гърни се приближи, видя две написани на ръка бележки на стъклената врата: „Рециклирани таблети за 199 долара“ и „Ще се върна в два часа“. Гърни погледна часовника си – 2,09. Пробва вратата. Беше заключена.

Запъти се към пицарията, с идеята да си купи нещо за пиене и парче пица, когато до тротоара спря лъскав жълт корвет. Двойката, която излезе отвътре, съвсем не беше толкова лъскава. Мъжът бе в края на четиридесетте, с шишкаво тяло и повече косми по раменете, отколкото на главата. Жената беше малко по-млада, с щръкнала коса със сини и руси кичури, широко славянско лице и огромни гърди, опънали копчетата на полуотворената й розова блузка. Докато тя се мъчеше да се измъкне от ниската седалка, мъжът отиде до вратата на магазина за електроника, отключи я и погледна към Гърни.

– Търсиш ли нещо?

Въпросът, зададен гърлено и високо, прозвуча по-скоро като предизвикателство, отколкото като покана.

– Да. Но е малко сложно.

Мъжът сви рамене и махна към жената, която най-накрая се бе освободила от хватката на колата.

– Говори със София. Аз трябва да свърша нещо друго.

Влезе вътре, като остави вратата зад гърба си отворена.

София подмина Гърни, влизайки в магазина.

– Винаги има друго за вършене – измърмори тя. Гласът бе също толкова славянски, колкото и скулите. – Какво мога да направя за вас?

– Откога притежавате този магазин?

– Откога ли? Той го държи от години, години, години. Защо?

– Имате ли охранителни камери?

– Охранителни?

– Камери, които снимат хората в магазина и на улицата – как идват, как си тръгват, може би как крадат...

– Крадат ли?

– Да, крадат от вас.

– От мен ли?

– Крадат от магазина.

– От магазина. Да. Шибаните копелета се опитват да крадат от магазина.

– Значи имате видеокамери?

– Видео. Да.

– Бяхте ли тук преди девет месеца, когато е станала прочутата стрелба по Карл Спалтър?

– Разбира се. Прочута е, да. Точно тук. Жената на надутото копеле го простреля ей там – София махна в посока към „Уилоу рест“. – На погребението на майка му. Собствената му майка. Представяш ли си?

Поклати глава, сякаш искаше да каже, че едно лошо дело, извършено на погребението на нечия майка, заслужава извършилият го да страда двойно повече в ада.

– Колко дълго пазите записите от охранителните камери или техните файлове?

– Дълго?

– Колко време? Колко седмици или месеци? Съхранявате ли ги, или периодично ги изтривате?

– Обикновено ги изтриваме. Но не и онзи с жената на шибаното копеле.

– Имате копия на записите от деня, в който Спалтър е бил прострелян?

– Ченгето взе всичко, нищо не остана. Можехме да изкараме много пари. Голямото шибано ченге!

– Полицай е взел записите от охранителната ви камера?

– Естествено.

София беше застанала зад щанд с неопределена форма, напомняща буквата U, на който бяха изложени мобилни телефони. Зад нея имаше полуотворена врата, която, както Гърни виждаше, водеше към неподреден офис. Чуваше гласа на мъжа, който очевидно говореше по телефона, но не различаваше думите.

– Не ги ли върна?

– Не. На записа се виждаше как мъжът получава куршум в челото. Знаете ли какви мангизи дават телевизиите за такива неща?

– Вашият запис е показвал как мъжът получава куршум в гробището отвъд реката?