Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

Тази гледка обаче не можеше да се сравни с други театрални елементи от делото. Имаше нещо достойно за либрето на опера в това смъртта да застигне един мъж на гроба на майка му и той да се строполи на земята на същото място, където скоро ще бъде погребан. И нещо като от латиноамерикански сериал в историята за изневяра и алчност.

Гърни беше като омагьосан от гледката. Изпита онова странно вълнение, което го завладяваше винаги, когато смяташе, че се намира на мястото, където е стоял убиецът, и вижда същите неща, които е виждал и той.

В онзи ден обаче – според снимките от досието – по земята е имало тънка снежна покривка и две редици сгъваеми столове, шестнайсет на брой, разположени за опечалените в далечната страна на отворения гроб на Мери Спалтър. За да се увери, че си представя сцената правилно, трябваше да знае разположението на тези столове. И на преносимия подиум. И местоположението на Карл. Полет беше много детайлна за мястото, където се бе строполил Карл, но Гърни трябваше да си представи всичко заедно, всичко така, както е било в момента на изстрела. Реши да слезе долу и да вземе снимките на местопрестъплението от колата си.

Тъкмо когато се канеше да излезе от апартамента, звънът на телефона му го спря. Пак беше Полет, по-развълнувана от предишния път.

– Вижте, детективе, може би не съм разбрала правилно, но наистина не ми излиза от ума. Трябва да ви питам... Дали намеквате, че по някакъв начин Джона...? Наистина ли казвате, че...?

– Казвам, че случаят може да не е приключен , както смятат всички. Може би Кей е простреляла Карл. Но ако не е...?

– Но как е възможно да вярвате, че от всички хора именно Джона.. – повиши глас Полет.

– Почакайте. В момента знам само, че трябва да науча още много неща. Междувременно искам да сте предпазлива. Искам да сте в безопасност. Само това казвам.

– Добре. Разбирам. Съжалявам – каза тя и дишането й като че ли се нормализира. – Мога ли да помогна с нещо?

– Всъщност да. Аз съм в апартамента, от който е стреляно. Искам да си представя какво е виждал стрелецът от прозореца. Ще ми бъде много полезно, ако отидете в имота на Спалтър и застанете там, където стояхме, когато ми показахте положението на главата на Карл на земята.

– И където бяха паднали капките кръв в снега.

– Да. Капките кръв в снега. Може ли да отидете там сега?

– Предполагам... Да, разбира се.

– Страхотно, Полет. Благодаря ви. Вземете яркосиния чадър със себе си. Ще си личи чудесно оттук. И телефона, за да ми звъннете, когато стигнете там. Става ли?

– Добре.

Въодушевен от тази възможност за прогрес, Гърни бързо отиде до колата и взе досието. Върна се минути по-късно с големия хартиен плик под мишница – тъкмо навреме, за да види как някой влиза в съседния апартамент.

Бързо отиде до вратата и постави крака си в процепа, преди тя да се затвори.

Нисък, жилав мъж с дълга черна коса, вързана на конска опашка, вдигна глава към него. След секунда се усмихна широко, леко налудничаво, разкривайки няколко златни зъба – като клише за мексикански бандит в политически некоректен уестърн. В погледа му личеше напрежение и трескавост, които според Гърни се дължаха на наркотици, естествена нервност на характера или психическо заболяване.

– Мога ли да направя нещо за теб? – попита мъжът с пресипнал, но не враждебен глас.

– Съжалявам, че се натрапвам така – каза Гърни. – Няма нищо общо с теб. Просто искам малко информация за съседния апартамент.

Мъжът погледна надолу към пъхнатия между вратата и прага крак на Гърни.

Той се усмихна и отстъпи назад.

– Отново се извинявам. Малко бързам, а ми е трудно да намеря човек, с когото да говоря.

– За какво?

– За обикновени неща. Като това кой живее най-отдавна в сградата?

– Защо?

– Търся хора, които са били тук преди осем-девет месеца.

– Осем-девет месеца. Хм... – Мъжът премигна за първи път. – Това трябва да е по времето на Големия взрив, нали?

– Ако имаш предвид стрелбата, да.

Мъжът поглади лицето си така, сякаш имаше козя брадичка.

– Значи търсиш Фреди?

Отначало името не му говореше нищо. После Гърни си спомни, че е виждал Фредерико някой си в стенограмата от процеса.

– Имаш предвид Фреди, който е казал, че е видял Кей Спалтър в сградата сутринта на стрелбата?

– Единственият Фреди, който е развявал задник наоколо.

– Защо ще го търся?

– Щото изчезна. Защо иначе?

– И откога е изчезнал?

– Сякаш не знаеш? Това шега ли е? Човече, кой, по дяволите, си ти?