Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

Точно до магазина беше вратата, водеща към жилищната част от сградата. Беше леко открехната. Гърни я бутна и влезе в малко мръсно фоайе. Единствената светлина идваше от самотната крушка, закрепена на тавана и поставена зад желязна решетка. Посрещна го стандартната миризма на изоставена градска сграда – урина, смесена с мириса на алкохол, повръщано, цигарен дим, боклук и изпражнения. И разбира се, обичайният шум. Някъде над него спореха мъжки гласове, звучеше хип-хоп, лаеше куче и пищеше малко дете. Липсваше само затръшване на врата и тропот на стъпки по стълбите и сцената щеше да се превърне в абсолютно филмово клише. Точно тогава Гърни чу от горния етаж вик: „Майната ти, тъп копелдак!“, последван от стъпките на някой, който наистина слизаше по стълбите. Би се усмихнал на съвпадението, но прекалено много му се гадеше от мириса на урината.

Звукът от стъпките се усилваше и скоро в горната част на сумрачното стълбище, водещо към фоайето, се появи млад мъж. Когато забеляза Гърни, се поколеба за миг, после мина покрай него и излезе на улицата, където спря рязко, за да запали цигара. Беше мършав, с тясно лице, остри черти и права коса до раменете. Дръпна нервно и отчаяно два пъти от цигарата, после бързо се отдалечи.

Гърни се поколеба дали да не отиде в мазето за ключа, който Кей му беше казала, че е скрит зад пещта. Но реши първо да огледа сградата и после да вземе ключа, ако му потрябва. Доколкото знаеше, апартаментът, който го интересуваше, е отворен. Или населен от наркодилъри. Вече не носеше оръжие със себе си, както бе правил по време на случая „Добрия пастир“, а не искаше да се натъкне, непоканен и невъоръжен, на нервен наркоман с автомат „Калашников-47“.

Изкачи се бързо и тихо по стълбите. На всеки етаж имаше по четири апартамента – два в предната част на сградата и два в задната. На третия етаж зад една врата се носеше гангстерски рап, а зад друга се чуваше детски плач. Потропа на две от вратите, зад които беше тихо, и единствената реакция, която получи, бе шум от приглушени гласове зад едната. Когато потропа на другите две, рапът леко утихна, детето продължи да плаче, но никой не отвори. Замисли се дали да не блъсне по-силно, но се отказа. Нежният подход обикновено предоставяше повече възможности. А Гърни обичаше възможностите и искаше да има колкото се може по-голям брой на разположение.

Слезе в коридора на втория етаж, който също като другите бе осветен от една-единствена крушка зад метална решетка в средата на тавана.

Ориентира се по спомени от снимките в досието и отиде до апартамента, от който беше стреляно. Когато долепи ухо до вратата, чу тихи стъпки – не в апартамента, а зад себе си. Обърна се бързо.

В края на стълбището стоеше набит сивокос мъж, неподвижен и напрегнат. В едната си ръка носеше малко черно метално фенерче. Беше изключено и той го държеше като оръжие. В захвата му Гърни разпозна следа от полицейско обучение.

Другата ръка на мъжа беше поставена на нещо, закрепено за колана му и прикрито от разтвореното му тъмно яке. Гърни беше готов да се обзаложи, че на гърба на якето с големи букви пише „Охрана“.

Погледът в малките очички на мъжа беше на границата на омразата. Когато обаче огледа Гърни по-внимателно – личеше, че е забелязал евтиното спортно яке, синята риза и тъмните панталони, наподобяващи униформата на ченге, провеждащо разследване, – изражението му се промени. Сега гледаше по-скоро възмутено и с леко любопитство.

– Търсиш ли някого?

Гърни бе чувал същия глас – съчетанието от злоба и подозрение не можеше да се обърка, беше толкова типично, колкото миризмата на урина за сградата, от толкова много ченгета, натрупали огорчение през годините, че имаше чувството, че познава мъжа. И чувството не беше хубаво.

– Да, търся. Проблемът е, че не знам името му. Междувременно бих искал да погледна в този апартамент.

– Така ли? Да погледнеш в този апартамент? А имаш ли нещо против да ми кажеш кой си, по дяволите?

– Дейв Гърни. Бивш полицай от Ню Йорк. Също като теб.

– Като мен, а? Какво, по дяволите, знаеш ти за мен?

– Не е нужно да си гений, за да разпознаеш едно ирландско ченге от Ню Йорк.

– Така ли? – погледна го безизразно мъжът.

– Имаше време, когато полицията беше пълна с хора като нас – добави Гърни.

Това беше правилният бутон.

– Хора като нас? Ние сме древна история, приятелю! Шибана древна история!

– Да, знам – кимна съчувствено Гърни. – Бяха по-добри времена. Много по-добри, по мое скромно мнение. Кога напусна?