Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

– Сега може да вали колкото си иска – каза тя с внезапна усмивка, сякаш се опитваше да разпръсне напрежението в стаята със звука на гласа си.

– Любопитен съм за това място – каза Гърни. – Историята на „Уилоу рест“ сигурно е много интересна.

Историята на мястото изобщо не го интересуваше. Но смяташе, че ако я разговори за нещо познато, нещо лесно, неусетно ще я накара да премине и към по-трудните теми. През следващите петнайсет минути Полет обясняваше философията на Емерлинг Спалтър, която звучеше на Гърни като чудесно пакетирана ескейпистка безсмислица.

„Уилоу рест“ беше последният дом на покойника, а не гробище. На плочата беше изписана само датата на раждане, а не и тази на смъртта, защото след като се родим, живеем вечно. „Уилоу рест“ осигуряваше не гробни места, а домове, място сред природата с трева, дървета и цветя. Всеки имот бе пригоден не за един човек, а за няколко поколения от едно семейство. Пощенската кутия на входа бе подсещане за членовете на семейството да оставят писма и картички за любимите си покойници. (Събираха ги веднъж седмично, изгаряха ги ритуално с преносим мангал на мястото и ги разпръсваха в пръстта.) Полет му обясни искрено, че в „Уилоу рест“ всичко е свързано с живота, традицията, красотата, покоя и запазването на уединението на семействата.

Според Гърни в това гробище имаше от всичко по малко, но нямаше и помен от самата смърт. Не го каза. Искаше тя да продължи да говори.

Емерлинг и Агнес Спалтър имали три деца, две от които починали от пневмония още като бебета. Оцелелият бил Джоузеф. Той се оженил за жена на име Мери Крок.

Джоузеф и Мери имали двама синове, Карл и Джона.

Гърни забеляза, че при споменаването на тези имена тонът и изражението на Полет веднага се промениха, а устните й пак помръднаха почти незабележимо.

– Разбрах, че макар да са братя, двамата са били много различни – каза той окуражително.

– О, да! Черно и бяло! Каин и Авел!

Тя се умълча, а в очите й пролича гняв, предизвикан от някакъв спомен.

Гърни я подтикна да продължи.

– Сигурно е било трудно да се работи с човек като Карл.

– Трудно? – От гърлото й излезе горчив смях. Затвори очи за няколко секунди, изглежда взе решение и следващите думи направо се изляха от устата й. – Трудно? Нека ви обясня нещо. Емерлинг Спалтър забогатял много, купувайки и продавайки големи парцели земя в Горен Ню Йорк. Предал бизнеса, парите и таланта си да печели на своя син. Джо Спалтър беше по-голяма и по-корава версия на баща си. Не беше човек, когото би искал за враг. Но беше рационален. С него можеше да се говори. По своя си студен като стомана начин той беше справедлив. Не беше мил, не беше щедър, но беше честен. Джо нае съпруга ми за управител на „Уилоу рест“. Това беше... – за момент тя сякаш се изгуби в спомените. – О, божичко, толкова време мина. Трудно ми е. Беше преди петнайсет години. Петнайсет.

Погледна към чашата с кафе, като че ли изненадана, че още е в ръцете й, и я постави внимателно на масата.

– И Джо е бил баща на Карл и Джона? – вметна Гърни.

Тя кимна.

– Тъмната страна на Джо премина изцяло в Карл, а всичко добро и разумно отиде в Джона. Казват, че във всеки от нас има нещо добро и нещо лошо, но в случая с братята Спалтър не беше така. Джона и Карл. Ангелът и дяволът. Мисля, че Джо го осъзнаваше и начинът, по който ги обвърза заедно, за да наследят бизнеса му, беше неговият опит да разреши проблема. Може би се надяваше да постигне баланс. Разбира се, не се получи.

Гърни отпи от кафето си.

– Какво се случи?

– След като Джо почина, те вече не бяха просто две противоположности – станаха врагове. Не можеха да се съгласят за нищо. Карл се интересуваше само от пари, пари, пари – и не го беше грижа как ще ги спечели. За Джона това беше непоносимо и тогава той основа Киберкатедралата и изчезна.

– Изчезна?

– В голяма степен. Възможно е да се свържеш с него чрез сайта на катедралата, но няма реален физически адрес. Носят се слухове, че винаги е в движение, живее в къща на колела и ръководи проекта си и всичко друго от компютър. Когато се появи на погребението на майка си в Лонг Фолс, никой не го бе виждал от три години. И дори тогава не знаехме, че ще дойде. Мисля, че искаше да се откъсне от абсолютно всичко, свързано с Карл. – Умълча се. – Може би дори се боеше от него.

– Боял се е?

Полет се наведе и взе чашата си, като отново я хвана с две ръце. Прокашля се.

– Не ми е лесно да го кажа, но Карл Спалтър нямаше съвест . Ако искаше нещо, не мисля, че имаше граница, която не беше готов да премине.