Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

– Кое е най-лошото нещо...

– Най-лошото, което някога е правил? Не знам и не искам да знам. Но знам какво стори на мен – или поне какво се опита да ми стори – каза тя и очите й се разшириха от гняв.

– Разкажете ми.

– Със съпруга ми Боб живяхме тук петнайсет години, откакто той прие работата в „Уилоу рест“. Долният етаж винаги е служел за офис, а малкият апартамент на горния етаж върви с работата. Преместихме се веднага след като Боб бе назначен. Това беше нашият дом. И в известен смисъл и двамата вършехме работата. Правехме го заедно. Чувствахме, че е повече от работа; беше обвързване, посвещение. Начин да помогнем на хората в най-ужасните периоди от живота им. Не беше просто начин да си изкарваме прехраната – беше животът ни .

Очите й се насълзиха. Тя премигна няколко пъти и продължи.

– Преди десет месеца Боб получи масивен инфаркт. В този коридор – кимна Полет, погледна към вратата и за миг притвори очи. – Умря преди идването на линейката. – Тя си пое дълбоко дъх и след миг продължи. – В деня след погребението получих имейл от асистента на Карл в агенцията. Имейл. В който пишеше, че грижите за „Уилоу рест“ ще бъдат поети от компания за управление на гробищни паркове – представяте ли си подобно нещо? – компания за управление на гробищни паркове . И че за ефективното прехвърляне на дейността трябва да освободя къщата през следващите шейсет дни.

Тя се втренчи в Гърни и стана от стола, изпълнена с гняв.

– Какво ще кажете за това, а? След петнайсет години! В деня след погребението на мъжа ми! С имейл! Проклет, противен, отвратителен, обиден имейл! Съпругът ти е мъртъв, сега се разкарай! Кажете ми, детектив Гърни – какъв човек би сторил подобно нещо?

Когато му се стори, че яростта й стихна, той каза внимателно:

– Това е било преди десет месеца. Радвам се, че все още сте тук.

– Тук съм, защото Кей Спалтър направи – на мен и на всички на този свят – голяма услуга.

– Имате предвид, че Карл е бил прострелян, преди да изтекат тези шейсет дни?

– Точно така. Което е доказателство, че в света все пак има нещо добро.

– Значи все още работите за „Недвижими имоти Спалтър“?

– Всъщност за Джона. Когато Карл беше обявен за умствено неспособен, пълният контрол върху фирмата премина към Джона.

– Нима половината от нея не е част от състоянието и завещанието на Карл?

– Не, повярвайте ми, състоянието на Карл е достатъчно голямо и без точно тази фирма – беше зает с толкова много други проекти. Но когато става дума за „Недвижими имоти Спалтър“, договорът, който Джо ги накара да подпишат, гласи, че братът, който надживее другия, получава всичко.

Този факт се стори на Гърни достатъчно сериозен, че да присъства задължително в досието по случая, но беше сигурен, че не е споменат. Каза си, че непременно трябва да попита Хардуик дали е наясно с това.

– А вие откъде знаете това, Полет?

– Джона ми го обясни в деня, в който пое компанията. Той е много открит човек. Създава впечатление, че наистина няма никакви тайни.

Гърни кимна, като се опита да прикрие скептицизма си. Никога не беше срещал човек без тайни.

– Предполагам, че Джона е сложил край на плановете на Карл за управление на „Уилоу рест“ от външна фирма?

– Абсолютно. Незабавно. Всъщност той ми предложи работата на Боб при същата заплата. Каза, че работата и къщата ще бъдат мои дотогава, докато ги искам.

– Явно е щедър човек.

– Знаете ли онези празни апартаменти отвъд реката? Джона каза на охраната да спре да гони бездомниците оттам. Дори отново включи тока заради тях – а Карл го беше изключил.

– Прилича ми на човек, който го е грижа за хората.

– Да го е грижа ли? – Лицето на Полет се промени рязко, осветено от почти неземна усмивка. – Джона не просто го е грижа . Джона е светец.

На по-малко от петстотин метра от луксозно поддържаната територия на „Уилоу рест“ Акстън авеню предлагаше далеч по-различни доказателства за икономическата реалност на района. Половината магазини по улицата бяха занемарени, другата половина – пусти. Прозорците на апартаментите над тях изглеждаха запуснати, ако не и напълно изоставени.

Гърни паркира пред прашен на вид магазин за електроника, който според документите в досието заемаше първия етаж на сградата, от която е бил изстрелян куршумът. Логото, личащо на лошо боядисаната табела над витрината, показваше, че някога е бил част от веригата „Радио Шак“.