Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

– Ти кога мислиш?

– Ти ми кажи.

– Когато се впрегнаха за цялото онова расово и полово разнообразие. Разнообразие. Можеш ли да повярваш? Не можеш да получиш повишение, освен ако не си нигерийска лесбийка с баба от племето навахо. Беше време умните бели момчета да се разкарат. Срамно е в какво се превърна тази държава. Всичко е една голяма скапана шега. Америка. Някога тази дума значеше нещо. Гордост. Сила. А сега? Кажи ми. Какво е сега?

Гърни печално поклати глава.

– Ще ти кажа какво не е. Не е това, което беше.

– Аз ще ти кажа какво е. Шибана интеграция . Това е. Шибани социални помощи за всички. Наркомани, пристрастени към хапчета, към коката, към крака. И знаеш ли защо? Ще ти кажа защо. Защото всички залагат на шибаното равенство и интеграция.

Гърни изръмжа, надявайки се, че докарва прилично изражение на навъсено съгласие.

– Струва ми се, че някои от хората в тази сграда са част от проблема.

– Напълно си прав.

– Тежка ти е работата тук... Извинявай, не знам името ти?

– Макграт. Франк Макграт.

Гърни пристъпи напред с протегната ръка и те се здрависаха.

– Приятно ми е да се запознаем, Франк. Към кой участък беше?

– Форт Апачи. Онзи, за който направиха филм.

– Труден район.

– Беше направо лудница. Никой не може да повярва колко откачено беше всичко. И пак е нищо в сравнение с онези лайна за равенството и разнообразието. Форд Апачи можех да го понеса. Помня, че за два месеца през осемдесетте имахме средно по едно убийство на ден. Веднъж дори имахме пет. Шибана лудница! Бяхме ние срещу тях . Но след като започна онова с разнообразието, вече нямаше повече ние . Участъкът се превърна в скапана купчина лайна. Разбираш ли ме?

– Да, Франк, разбирам те отлично.

– Голям срам.

Гърни се огледа из малкия коридор, където стояха.

– Е, какво се очаква от теб да правиш тук?

– Да правя ? Нищо. Едно шибано нищо. Шибания, а?

На етажа над тях се отвори врата и хип-хопът гръмна тройно по-силно. Вратата се затръшна и звукът отново заглъхна.

– Мамка му, Франк, как понасяш това?

Мъжът сви рамене.

– Парите са добри. Сам си правя графика. Няма някоя мързелива кучка, която да ми надзърта зад рамото.

– Имал си такава в работата си, а?

– Аха. Капитан Путколизачката.

Гърни се разсмя насила.

– Работата за Джона сигурно е голямо подобрение.

– Различно е. – Пазачът млъкна. – Каза, че искаш да влезеш в този апартамент. Ще ми кажеш ли защо...

Телефонът на Гърни звънна, прекъсвайки бившето ченге по средата на изречението. Гърни погледна екрана – беше Полет Пърли. Бяха си разменили телефонните номера, но не очакваше тя да му се обади толкова скоро.

– Извинявай, Франк, трябва да вдигна. Изчакай ме две секунди, моля те. – Натисна копчето. – Гърни на телефона.

Полет звучеше притеснено.

– Трябваше да попитам по-рано, но толкова се ядосах, когато заговорихме за Карл, че ми се изплъзна от ума. Чудех се... мога ли да говоря за това?

– Да говорите за кое?

– За вашето разследване, за факта, че търсите „нова перспектива“. Поверително ли е? Мога ли да го обсъдя с Джона?

Гърни си даваше сметка, че това, което ще каже, трябва да му свърши работа и с Полет, и с Франк. Нямаше да е лесно да подбере подходящите думи, но можеше да е добра възможност.

– Ще го кажа така – предпазливостта винаги е добродетел. При разследване на убийство може да ти спаси живота.

– Какво ми казвате?

– Ако Кей не го е направила, трябва да е бил някой друг. Може дори да е човек, когото познавате. Няма начин да кажете погрешното нещо на погрешния човек, ако изберете да не казвате нищо на никого.

– Плашите ме.

– Това е целта.

Тя се поколеба.

– Добре. Разбирам. Нито дума на никого. Благодаря.

Полет затвори.

Гърни продължи да говори, сякаш тя все още е на телефона:

– Добре. Но трябва да погледна апартамента... Не, всичко е наред. Мога да взема ключ от местните ченгета или от офиса на „Спалтър“. Да, няма проблем... – Разсмя се престорено. – Да, права сте. – Още смях. – Не е забавно, знам, но какво пък толкава... Човек трябва и да се смее.

Още преди години бе разбрал, че нищо не прави фалшивия разговор по-достоверен от необяснимия смях. И няма по-добра причина за това човек да пожелае да ти даде нещо от убеждението, че можеш да получиш това нещо от някъде другаде.

Гърни направи истинско показно в края на разговора и запътвайки се към стълбите, каза почти извинително на Франк: