Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

– Съжалявам. Не искам да ви засегна, но имотът на Спалтър е специален случай, сигурна съм, че сте наясно. Понякога имаме проблеми с... как да ги нарека? Търсачи на сензации. Лешояди, да си го кажем по-ясно – тя присви устни с изражение на отвращение. – Когато се случи нещо трагично, хората се стичат да зяпат, правят снимки. Отвратително е, не мислите ли? Все пак това е трагедия . Ужасна семейна трагедия . Можете ли да си го представите? Човек е прострелян на погребението на майка си?! Прострелян в главата! Превърнат в инвалид. В напълно парализиран инвалид! Зеленчук! И после умира! И се оказва, че собствената му съпруга е убийцата! Това е ужасна, ужасна трагедия! И какво правят хората? Идват с фотоапарати. С фотоапарати . Някои дори се опитват да откраднат розовите ни храсти. Като сувенири! Можете ли да си го представите? Разбира се, аз съм управител на мястото и всичко е моя отговорност. Неприятно ми е дори да говоря за това. Повдига ми се! Не мога дори... – жената не успя да довърши изречението си и махна отчаяно с ръка.

Дамата протестира прекалено много, помисли си Гърни . Звучи също толкова запалена от „трагедията“, колкото хората, които осъжда.

Но, каза си после, това не е необичайно. Нищо не ни дразни толкова в другите, колкото поведение, което отразява собствените ни недостатъци по непривлекателен начин. Следващата му мисъл бе, че очевидният й апетит за драма му предоставя чудесна възможност за повеждане на разговора в нужната посока. Погледна я в очите с изражение, подсказващо, че да, двамата са на една вълна и той напълно споделя мнението й.

– Вас наистина ви е грижа за това, нали?

Тя премигна.

– Дали ме е грижа? Разбира се! Не е ли очевидно?

Вместо да й отговори, Гърни се извърна замислено, отиде до оградата от розови храсти и се заигра разсеяно с върха на чадъра, който управителката му беше дала.

– Кой сте вие? – попита тя накрая. Стори му се, че долови нотка на вълнение във въпроса й и продължи да разпалва любопитството й.

– Казах ви, името ми е Дейв Гърни.

– Защо сте тук?

Той отново отговори, без да се обръща с лице към нея.

– Ще ви кажа след малко. Но нека първо ви задам един въпрос. Каква беше първата ви реакция – първото нещо, което почувствахте, – когато научихте, че Карл Спалтър е бил прострелян?

Тя се поколеба.

– Репортер ли сте?

Гърни се обърна към нея и извади от портфейла си своята златна полицейска значка. Жената бе достатъчно далече, така че думата „пенсиониран“ в долната й част не се четеше, и не приближи, за да я огледа по-добре. Той затвори портфейла си и го прибра обратно в джоба.

– Детектив ли сте?

– Точно така.

– О... – ахна тя. На лицето й се изписаха едно след друго изражение на смутеност, любопитство и вълнение. – Защо сте тук?

– Искам да разбера по-добре станалото.

Тя премигна бързо няколко пъти.

– Какво има за разбиране? Мислех, че случаят е решен.

Той пристъпи по-близо до нея и заговори с тон, сякаш й споделяше поверителна информация.

– Присъдата ще бъде обжалвана. Има някои отворени въпроси и вероятни пропуски в доказателствата.

Жената смръщи вежди.

– Нали всички случаи за убийство се обжалват автоматично?

– Да. И голяма част от присъдите влизат в сила. Но този случай може би ще е различен.

– Различен?

– Нека ви попитам отново. Каква беше първата ви реакция – първото нещо, което почувствахте , – когато научихте, че Карл Спалтър е бил прострелян?

– Когато научих ли? Искате да кажете, когато забелязах?

– Забелязахте?

– Аз първа я видях.

– Какво видяхте?

– Малката дупчица в слепоочието му. Отначало не бях сигурна, че е дупка. Изглеждаше просто като кръгло червено петно. Но после отстрани на челото му започна да се стича тънка червена струйка. И аз разбрах, просто разбрах .

– Казахте ли го на следователите?

– Естествено.

– Невероятно. Разкажете ми повече.

Тя посочи към място на няколко метра от Гърни.

– Ето тук беше, точно тук – на това място първите няколко капки кръв паднаха от челото му в снега. Виждам го и сега. Виждали ли сте някога кръв в снега? – Очите й се разшириха при спомена. – Най-яркото червено, което можете да си представите.

– Защо смятате, че точно в този момент е бил...

Тя отвърна, преди Гърни да довърши въпроса си.

– Заради това . – Посочи друго място на земята, на около метър от тях.

Едва когато Гърни пристъпи натам, видя малък зелен диск под нивото на тревата. Имаше дупчици по периферията си.