Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

2Фуксия – на бълг. ез. известна и като обичка; цветът й е лилаво-розов. – б. пр.

Когато Гърни влезе в кухнята на следващия ден, беше гладен като вълк.

Мадлин беше до мивката и нареждаше резени хляб в голяма хартиена чиния, половината от която вече бе покрита с парченца ягоди.

Веднъж седмично даваше на кокошките нещо специално към готовата храна, която купуваха от магазина за фураж.

По-консервативното й облекло сигнализира на Гърни, че днес е един от работните й дни в клиниката. Той погледна към часовника.

– Не закъсняваш ли?

– Хал ще ме закара, така че... няма проблем.

Ако си спомняше правилно, Хал бе директорът на клиниката.

– Защо?

Тя го изгледа укорително.

– О, да, вярно... Твоята кола е в сервиза... Но защо Хал...?

– Споменах му за проблемите с колата онзи ден, когато бях на работа, и той каза, че и без това минава покрай нас. А и закъснявам, защото той закъснява, така че едва ли ще има повод да ме мъмри. И като говорим за закъснения, ти нали няма да закъснееш?

– За какво?

– Тази вечер. Клубът по йога.

– Няма проблем.

– И ще си помислиш за онова обаждане до Малкълм Кларет?

– Днес ли?

– Защо не? Време като всяко друго.

При звука на задаваща се по алеята кола, тя отиде до прозореца.

– Тук е – каза жизнерадостно. – Трябва да тръгвам.

Припряно отиде до Гърни, целуна го и после взе с една ръка чантата си от шкафа, а с другата – чинията с хляб и ягоди.

– Искаш ли аз да се погрижа за кокошките? – попита Гърни.

– Не. Хал ще спре до плевнята за две секунди. Аз ще го направя. Раз-два и готово.

Мина по коридора покрай килера и излезе през задната врата.

Гърни гледаше през прозореца към лъскавото черно ауди на Хал, което бавно спря до плевнята откъм далечната страна, където бе вратата й. Беше едва осем и петнайсет сутринта, а съзнанието му вече бе затормозено от мисли и емоции, които би предпочел да не изпитва. От опит знаеше, че най-доброто лекарство за справяне с неспокойния ум е да предприеме някакво действие, да продължи напред.

Отиде в кабинета, взе досието с делото „Спалтър“ и дебелия пакет с документи, описващи пътуването на Кей през съдебната система след обвинението – досъдебното производство, стенограмите от процеса, копията от визуалните доказателства и улики на обвинението и стандартната бланка за процедурата по обжалването, попълнена от първия й адвокат. Отнесе всичко в колата си, защото нямаше представа кои доказателства и уличаващи предмети може да му потрябват през деня.

Върна се в къщата и извади от шкафа сивото си спортно яке, онова, което бе носил стотици пъти на работа, но може би само три пъти след оттеглянето си. То заедно с тъмните панталони, синята риза и семплите армейски обувки крещеше „ченге“ толкова силно, колкото всяка полицейска униформа. Реши, че този образ може да му е полезен в Лонг Фолс.

Огледа за последно стаята, отиде отново до колата и вкара адреса на гробището „Уилоу рест“ в преносимия джипиес на таблото.

Минута по-късно беше на път и вече се чувстваше много по-добре.

Като много други стари градове, разположени по реки и канали със западащи търговски услуги, Лонг Фолс изглежда също се бореше с постоянните вълни на упадък. Тук-там имаше следи от опити за обновяване и оживление. Изоставена текстилна фабрика бе превърната в бизнес сграда с офиси; няколко малки магазинчета се бяха настанили в бивша работилница за ковчези; дълга почти цяла пресечка сграда с овъглени тухли с цвят на стари струпеи и издълбано върху гранитния трегер име – „Мандра „Кловърсуит“, беше прекръстена на „Северни студиа и галерии“, както свидетелстваше яркият широк надпис, провесен над същия трегер.

Докато караше по главната улица, Гърни забеляза поне шест изоставени сгради, останки от очевидно по-успешни времена. Имаше прекалено много празни места за паркиране и прекалено малко хора по улиците. Слаб младеж с типичната униформа на аутсайдерите – провиснали дънки и твърде голяма бейзболна шапка, нахлузена странично на главата му, стоеше на пуст ъгъл с яко мускулесто куче на къса каишка. Когато Гърни намали на червения светофар, забеляза, че неспокойните очи на тийнейджъра оглеждат минаващите коли с характерното за наркоманите изражение на надежда и безразличие.

Понякога му се струваше, че нещо в Америка се е объркало много сериозно. Голяма част от населението бе все по-невежо, мързеливо и вулгарно. Вече не изглеждаше странно млада жена да има три деца от трима различни бащи, двама от които са в затвора. А места като Лонг Фолс, в които някога бе процъфтявал простичък начин на живот, сега потискащо заприличваха на всички останали.