Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

Седейки в замлъкналата кола на алеята пред къщата, той знаеше, че трябва да каже нещо и искаше да бъде пределно ясен.

– Джак, имам чувството, че се намираме на две напълно различни страни в този твой проект.

Хардуик го изгледа така, сякаш беше изял нещо вкиснато.

– Как така?

– Продължаваш да ме тласкаш към темата с опороченото дело, манипулираните улики и т.н.

– Това е целта на обжалването.

– Разбирам. Ще стигна и дотам. Но няма да започна оттам.

– Но ако Мик Клемпър...

– Знам, Джак, знам. Ако можеш да докажеш, че главният следовател е пропуснал нарочно възможна посока в разследването, защото...

– Защото чука потенциален заподозрян, ще получим отмяна на присъдата на момента! Бинго! Какво лошо има в това?

– Няма нищо лошо. Моят проблем е пътят от тук дотам.

– Умна първа стъпка би било да се проведе разговор със смайващата Алиса, за да разбереш с кого си имаш работа, да натиснеш копчето, което би могло да обърне нещата в наша полза, да провериш различните ъгли, които...

– Виждаш ли, ето затова говоря за двете различни страни.

– За какво, по дяволите, дрънкаш?

– За мен това, което описа, би бил десетата или единайсетата стъпка, не първата.

– Мамка му! Правиш от това голям въпрос, а не е нужно.

Гърни се загледа през страничния прозорец от своята страна. Над хребета отвъд езерото в небето бавно се рееше сокол.

– Освен да накарам Кей Спалтър да постави името си на документите, каква е моята роля в случая?

– Вече ти казах.

– Кажи ми отново.

– Ти си част от стратегическия екип. Част от крайното решение.

– Така ли?

– Какво лошо има в това?

– Ако искаш да допринеса истински, трябва да ме оставиш да го направя по моя начин.

– Ти какво, да не си шибаният Франк Синатра 1?

– Не мога да ти помогна, ако ме караш да правя десетата стъпка преди първата.

Хардуик въздъхна тежко – или по-скоро изръмжа потиснато в знак, че се предава.

– Добре. Какво искаш да направиш?

– Трябва да започна от самото начало. В Лонг Фолс. На гробището. Трябва да съм на мястото, където се е случило. Искам да го видя .

– Какво?! Искаш да разследваш отново целия шибан случай?

– Не ми се струва чак толкова лоша идея.

– Не е необходимо да го правиш.

Канеше се да каже на Хардуик, че тук има много по-голям проблем от прагматичната цел на обжалването. Проблемът с истината. Истината с главно „И“. Но претенциозната нотка в това изявление го накара да се въздържи.

– Трябва да вляза в крак, да стъпя на здрава основа. Буквално.

– Не знам за какво говориш, по дяволите. Фокусът ни трябва да са шибаните смъкнати панталони на Клемпър, не шибаното гробище.

Спориха още десетина минути. В крайна сметка Хардуик се предаде, поклащайки отчаяно глава.

– Прави каквото искаш. Просто не губи прекалено много време в глупости.

– Не възнамерявам да губя никакво време.

– Както кажеш, Шерлок.

Гърни излезе от колата. Тежката врата се затвори с трясък, какъвто не бе чувал от десетилетия при затварянето на врата на кола.

Хардуик се наведе през мястото на пасажера и се показа през отворения прозорец.

– Ще ме държиш в течение, нали?

– Абсолютно.

– Не се застоявай много на онова гробище. То е доста особено място.

– В смисъл?

– Скоро ще разбереш.

Намръщен, Хардуик запали дразнещо шумния си двигател – звукът му премина от бронхиално буботене към мощно ръмжене. После освободи амбреажа, бавно завъртя старото червено Джи Ти О покрай пожълтялата трева и се насочи надолу по алеята.

Гърни погледна отново към сокола, реещ се елегантно над хребета. После тръгна към къщата, като очакваше да види Мадлин или поне да я чуе как се упражнява на чело от горния етаж. Повика я.

В къщата обаче цареше тишина и му отвърна единствено странното чувство за пустота, което се усещаше винаги, когато тя беше навън.

Замисли се за деня – дали бе един от трите дни, в които работеше в клиниката, но не беше. Опита се да си спомни дали е споменавала за някаква среща на местния комитет или на групата си по йога, за доброволческо посещение в обществения парк за прочистване на плевелите, или пък за пазар в Онеонта. Но не се сети за нищо такова.

Излезе отново навън, огледа във всички посоки меко спускащите се склонове отстрани на къщата. От върха на високото пасбище го наблюдаваха три елена. Соколът още се рееше във висините, сега в по-широки кръгове, променяйки съвсем леко ъгъла на размаха на разперените си криле.