Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

– Сигурна ли си, че си добре? Познавам един човек тук. Може да те наглежда, може би да те отдалечи от голямото меле за известно време.

– Казах ти, имам си закрила.

– Не разчиташ ли прекалено много на тази Кристъл?

– Кристъл има як и здрав гръб. И не само. А и моят прякор помага. Споменах ли го? Тук, в зоопарка, такъв прякор е знак за голямо уважение.

– Какъв прякор?

Тя оголи зъбите си в бърза, смразяваща усмивка.

– Черната вдовица.

След като оставиха „Бедфорд Хилс“ зад гърба си и се насочиха към моста „Тапан Зий“, Гърни повдигна въпроса, който не му даваше мира.

– Останах с впечатление, че знаеш някои важни неща за този случай, които не си ми споменал.

Хардуик увеличи скоростта и подмина един бавно движещ се миниван с изражение на погнуса.

– Очевидно не отива никъде и му е все едно кога ще пристигне. Ако имах булдозер, с удоволствие щях да бутна мързеливия му задник в канавката.

Гърни чакаше.

Накрая Хардуик отговори на въпроса.

– Имаш описанието на случая, картите са на масата – основните моменти, главните участници. Какво още искаш, мамка му?

Гърни се замисли за думите му, за тона, с който бяха казани.

– Ето сега вече приличаш на себе си, за разлика от по-рано тази сутрин.

– И какво означава това, мамка му?

– Сам се сети. Помни, че мога да се откажа от случая, което и ще направя, ако не остана с чувството, че знам всичко, което знаеш и ти за делото „Спалтър“. Няма да ви бъда пионка само за да може адвокатът ти да накара тази жена да подпише документите, които са ви нужни. Как каза, че му е името?

– Успокой се! Не се нервирай. Името му е Лекс Бинчър. Ще се срещнеш с него.

– Виждаш ли, Джак, това е проблемът.

– Какъв е проблемът?

– Ти предполагаш разни неща.

– Предполагам?

– Предполагаш, че вече съм се качил на борда.

Хардуик се втренчи съсредоточено и намръщено в пустия път пред него. Тикът се върна.

– А не си ли?

– Може би и да съм, може и да не съм. Работата е там, че аз ще ти кажа, когато взема решение.

– Ясно. Добре.

В колата настана тишина, която не бе нарушена, докато не преминаха Хъдсън и не поеха на запад по магистрала 287.

По време на пътуването Гърни разсъждаваше какво точно го бе притеснило и стигна до извода, че проблемът не беше Хардуик. Беше неговата собствена нечестност. Всъщност той вече беше на борда. Имаше някои моменти в делото – освен стряскащата снимка на Карл Спалтър, които бяха събудили интереса му.

Но се преструваше, че не е решил. И тази преструвка бе свързана по-скоро с Мадлин, отколкото с Хардуик. Преструваше се – и по този начин й показваше, че подхожда към случващото се рационално и обмисля някакви обективни критерии, когато – ако трябваше да е честен – изобщо не беше така. Включването му вече не беше въпрос на рационален избор – не повече, отколкото идеята, че е възможно да избере дали да е подвластен на гравитацията.

Истината бе, че нямаше нещо, което да привлича вниманието и любопитството му повече от заплетен случай на убийство. Понякога можеше да си измисли всякакви оправдания. Можеше да си каже, че всичко е заради справедливостта. Заради тежкия баланс в общата схема на събитията. Заради борбата в името на онеправданите. Заради кръстоносния поход в търсене на истината.

Друг път си даваше сметка, че става дума единствено за високия залог от разгадаването на загадката, за обсесивно-компулсивно желание да събере всички парченца на пъзела. За интелектуална игра и състезание на ума и волята. За игрално поле, на което той може да надвие всички.

После идваше ред на мрачното предположение на Мадлин: възможността да е привлечен от самия риск, възможността част в него самия, изпълнена със себеомраза, да го тласка сляпо в орбитата на смъртта.

Съзнанието му отхвърляше тази вероятност, а сърцето му се вледеняваше, щом помислеше за нея.

Но в крайна сметка той не вярваше на нищо, което би могъл да си помисли или да каже, когато ставаше дума за основния въпрос в неговата професия – „защо?“. Това бяха просто идеи, етикети, които понякога използваше за удобство.

Дали някой етикет можеше да улови и да предаде същността на гравитационното привличане?

Не можеше да каже.

Основното бе следното: Колкото и да обмисляше и да проточваше във времето, той просто не би могъл да остане встрани от предизвикателство като делото „Спалтър“, както алкохоликът не би могъл да се откаже от чашата мартини след първата глътка.