Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

Тя затвори очи за секунда, после ги отвори.

– Прокурорът каза на заседателите, че лицето на Карл изразява отчаянието на мъж, който е бил предаден от някого, когото е обичал. Това ли си мислиш? Че това е поглед на човек, чиято жена е искала той да умре?

– Мисля, че е възможно. Но не е единствената възможност.

Кей кимна леко.

– И последен въпрос. Твоят приятел постоянно ми повтаря, че успехът на обжалването няма нищо общо с факта дали наистина съм застреляла Карл или не. Трябвало просто да се докажат „съществени пропуски по време на процеса“. Така че, кажи ми нещо. За теб лично има ли значение дали съм виновна или невинна?

– За мен това е единственото, което е от значение.

Погледът на Кей не се откъсна от неговия дълго време, после тя се прокашля, обърна се към Хардуик и заговори с друг глас – по-звънлив, по-ведър.

– Добре. Имаме сделка. Накарай Бинчър да ми прати споразумението за подпис.

– Ще го направя – каза Хардуик, като кимна бързо и сериозно, едва успявайки да прикрие въодушевлението си.

Кей изгледа Гърни с подозрение.

– Защо си ме зяпнал така?

– Впечатлен съм от начина, по който вземаш решения.

– Вземам решения, когато инстинктът и разумът ми са на едно мнение. Какъв е следващият въпрос в твоя списък?

– По-рано каза, че не знам нищо за Карл. Осветли ме.

– Откъде да започна?

– С нещо, което ти се струва важно. Например с това дали Карл е бил замесен в нещо, което би могло да доведе до убийството му.

Тя го стрелна с бърза, горчива усмивка.

– Не се изненадах, че беше убит. Единствената изненада беше, че не стана по-рано. Причината за смъртта му беше неговият живот. Карл беше амбициозен. Луд от амбиция. Болен. Наследил е този ген от баща си, отвратително влечуго, което би погълнало целия свят, стига да можеше.

– Когато казваш „болен“, какво имаш предвид?

– Неговата амбиция го унищожаваше. Повече, по-голямо, по-хубаво. А как го постига – нямаше никакво значение. За да получи това, което искаше, се забъркваше с хора, с които е по-добре да нямаш нищо общо. А когато си играеш с гърмящи змии... – Кей млъкна, очите й заискриха гневно. – Толкова е нелепо, че съм затворена в този зоопарк. Аз бях тази, която го предупреждаваше да стои далеч от хищниците. Аз му казвах, че се надценява и действа необмислено, че ще бъде убит. Е, той не ми обърна внимание и беше убит. А аз съм осъдена за това.

Погледна Гърни с изражение, което казваше: Каква шибана шегичка е животът, а?

– Имаш ли представа кой го е застрелял?

– Това е другата малка ирония. Човекът, без чието одобрение не става нищо в Горен Ню Йорк – с други думи, змията, която или е заповядала да гръмнат Карл, или поне се е съгласила с това, тази змия е била в дома ни три пъти. Можех да го гръмна лично във всеки един от тези случаи. Всъщност третия път почти бях готова да го направя. Знаеш ли какво? Ако го бях направила тогава, когато имах възможност, Карл нямаше да е мъртъв сега и аз нямаше да съм тук. Схващаш ли картинката? Бях осъдена за убийство, което не съм извършила – за убийство, което трябваше да направя, но не успях.

– Как се казва?

– Кой?

– Змията, която е трябвало да убиеш.

– Дони Ейнджъл. Известен и като Гърка. Или като Адонис Ангелидис. Три пъти имах шанса да го гръмна. Три пъти го пуснах да си отиде.

Посоката, в която бе поел разказът, забеляза Гърни, разкриваше друга страна от Кей Спалтър. Вътре в това умно, поразително и крехко създание се криеше нещо ледено.

– Да се върнем малко назад – каза Гърни, защото искаше да придобие по-ясна представа за света, в който бяха живели двамата Спалтър. – Разкажи ми повече за бизнеса на Карл.

– Мога да ти кажа само това, което знам. А то е върхът на айсберга.

През следващия половин час Кей им разказа не само за бизнеса на Карл и необичайната му корпоративна структура, но и за странното му семейство.

Баща му, Джо Спалтър, беше наследил компанията за недвижими имоти от своя баща. Компанията „Спалтър“ придобила голям дял от пазара в Горен Ню Йорк, включително половината сгради с апартаменти в Лонг Фолс – и то преди Джо да прехвърли бизнеса на двамата си сина, Карл и Джона, в края на живота си.

Карл бил копие на Джо, абсолютно му съперничел по амбиция и алчност.

Джона приличал на майка им, Мери, вманиачена привърженичка на множество безнадеждни каузи. Джона бил наивен мечтател, харизматичен ню ейдж последовател, насочен към духовното. Както Кей се изрази: „Карл искаше да притежава света, а Джона да го спаси“.