Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

– Вечерята е на масата.

Тя вече седеше на малката кръгла маса в къта до френските прозорци – обикновено се хранеха там, освен когато имаха гости и използваха дългата маса „Шейкър“.

Той се настани срещу нея. Във всяка от чиниите им имаше щедра порция треска, моркови и броколи. Гърни набучи резенче морков, раздели го с вилицата си и започна да дъвче. Установи, че не е много гладен, но въпреки това продължи да яде. Не си падаше много по треската. Напомняше му за безвкусната риба, която майка му готвеше някога.

– Вкара ли ги обратно в плевнята? – попита той по-скоро раздразнено, отколкото с интерес.

– Разбира се.

Осъзна, че е изгубил представа за времето и погледна към часовника на отсрещната стена. Беше шест и половина.

Извърна глава в посока към прозореца и видя слънцето, което се взираше в него над западния хребет. Далеч от романтичните внушения на красивите пасторални залези, сиянието на голямото кълбо предизвика в него съвсем различна асоциация – за лампите за разпит в клишираните филми.

Тази асоциация го пренесе обратно в „Бедфорд Хилс“, мястото, в което само преди няколко часа се бе взирал в онези неочаквано уверени зелени очи, които биха подхождали повече на нарисувана от добър художник котка, отколкото на осъдена за убийство жена.

– Искаш ли да ми разкажеш...? – Мадлин го погледна с разбиращия и всезнаещ поглед, който понякога го караше да се пита дали случайно не е казал на глас някои неща.

– За...?

– За деня си. За жената, която отиде да видиш. За това, което иска Джак. За твоя план. И дали вярваш, че е невинна.

Не му беше хрумвало, че иска да говори за това. Но може би искаше. Остави вилицата.

– В основни линии – не знам в какво да вярвам. Ако е лъжкиня, е дяволски добра. Може би най-добрата, която някога съм срещал.

– Но ти не мислиш, че е лъжкиня?

– Не съм сигурен. Изглежда за нея беше важно да вярвам, че е невинна, но не направи нищо извънредно, за да ме убеди в това Сякаш иска да ме затрудни максимално.

– Умно.

– Умно или...честно?

– Може би и двете.

– Какво друго?

– Какво имаш предвид?

– Какво още видя в нея?

Той се замисли за миг.

– Гордост. Сила. Воля.

– Привлекателна ли е?

– Не мисля, че бих избрал думата „привлекателна“, за да я опиша.

– Коя тогава?

– Впечатляваща. Дълбока. Решителна.

– Безмилостна?

– Хм! Това е трудничко. Ако имаш предвид, че е достатъчно безмилостна, за да убие съпруга си за пари, все още не мога още да кажа със сигурност дали е така, или не е.

Мадлин повтори „все още“ – толкова тихо, че той почти не я чу.

– Смятам да предприема поне още една стъпка – каза Гърни, но в мига, в който го произнесе, усети прикритата си неискреност. Знаеше, че няма да е само една.

Ако скептичният проблясък в очите на Мадлин можеше да бъде знак за нещо, тя също го знаеше.

– И тази стъпка ще бъде...?

– Искам да огледам местопрестъплението.

– Нямаше ли го на снимки в досието, което Джак ти даде?

– Снимките и скиците от сцената на едно престъпление отразяват може би десет процента от реалността. Трябва да застанеш там, да се поразходиш, да се огледаш и да се ослушаш, да подушиш; да придобиеш усещане за мястото, усещане за възможностите и ограниченията – квартала, съседите, трафика, това, което жертвата може да е видяла, това, което убиецът може да е видял, как може да е стигнал до мястото, къде може да е отишъл, кой може да го е забелязал.

– Или нея.

– Или нея.

– И кога смяташ да направиш всичкото това гледане, слушане, подушване и усещане?

– Утре.

– Не си забравил вечерята, нали?

– Утре ли?

Мадлин се усмихна страдалчески.

– Членовете на клуба по йога. Тук. За вечеря.

– О, да, вярно. Разбрано. Няма проблем.

– Сигурен ли си? Ще бъдеш ли тук?

– Няма проблем.

Тя го изгледа продължително, после приключи разговора, сякаш нямаше какво повече да се каже по темата. Изправи се, отвори френските прозорци и вдиша студения въздух с пълни гърди.

Миг по-късно от горичката зад езерото се разнесе същият пронизителен плач, който бяха чули и преди, като зловещ тон, изсвирен на флейта.

Гърни се надигна от стола, мина покрай Мадлин и излезе на покритото с плочи патио. Слънцето се бе скрило зад хребета и температурите се бяха смъкнали с около 15 градуса.

Остана неподвижен, ослушвайки се за повторение на призрачния звук.

Наоколо обаче цареше само тишина – толкова дълбока, че по гръбнака му премина тръпка.

1Намек за прочутата песен на Франк Синатра May Way. – б. пр.