Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

След като обикаля двайсетина минути, стигна до пощенската кутия с името Спалтър. Тя бележеше входа на най-големия от парцелите, които бе видял досега. Намираше се на едно от най-високите места в гробището – леко извисяващо се хълмче, от което се виждаше малката рекичка, минаваща покрай стената на гробището. Отвъд реката беше щатският главен път, който разсичаше Лонг Фолс на две. В далечния край на пътя се извисяваха няколко триетажни жилищни сгради, гледащи към гробището.

1Спирея (Spiraea) – един от най-разпространените бързорастящи декоративни храсти у нас. – б. пр.

Гърни вече беше запознат с основната топография, структури, ъгли и мащаби. Всичко бе документирано в досието по делото. Но да види сградата и после да открие точния прозорец, от който бе изстрелян фаталният куршум, насочен към мястото, на което се намираше в момента, имаше разтърсващ ефект. Ефектът на сблъсъка на реалността с предварителните представи. Беше имал подобни преживявания на безброй местопрестъпления. Дупката между картината в съзнанието му и действителното сетивно въздействие беше това, заради което беше изключително важно да е тук .

Физическата сцена на престъплението беше реална и неподправена по начин, по който никоя снимка или описание не биха могли да бъдат. В нея се таяха отговори, които човек би могъл да открие, ако гледа с отворени очи и с отворено съзнание. Ако се взреше внимателно, мястото щеше да му разкаже своята история. Щеше да му даде – съвсем буквално – отправна точна, на която да застане, и от която да осмисли реалните възможности.

След като направи предварителен 360-градусов оглед на околността, Гърни се съсредоточи върху детайлите на самия парцел на Спалтър. Беше почти двойно по-голям от най-големия, който бе видял досега – размерите на централната окосена площ бяха приблизително двайсет на петнайсет метра, и бе обграден с ниска, добре поддържана ограда от розови храсти. Преброи осем плоски мраморни плочи, подредени легнали в редици в тревата, като за всяко гробно място бяха отделени приблизително два на три метра. Най-ранната дата – 1899 година, бе на плоча с името Емерлинг Спалтър. Най-скорошната – 1970 година, бе с името на Карл Спалтър.

Ръбовете на буквите на лъскавата повърхност бяха отчетливи и очевидно скоро гравирани. Очевидно не беше датата на смъртта на Карл. Дали беше датата на раждането му? Вероятно.

Докато оглеждаше плочата, забеляза, че тя е точно до тази на Мери Спалтър, майката на чието погребение Карл беше прострелян. От другата страна на гроба на Мери имаше плоча с името на Джоузеф Спалтър. Баща, майка и убит син. Странна семейна сбирка на доста странно гробище.

Баща, майка и убит син – син, който се бе надявал да стане губернатор – всички, превърнали се в прах, в нищо.

Докато размишляваше за тъжната нищожност на човешкия живот, Гърни изведнъж чу зад себе си механично буботене. Обърна се и видя малка електрическа количка за голф, която спря до розовата ограда на парцела на Спалтър. Шофьорът беше Полет Пърли, която му се усмихна с леко любопитство в погледа.

– Здравейте, отново, господин...? Извинете, не знам името ви.

– Дейв Гърни.

– Здравейте, Дейв – кимна тя и слезе от количката. – Канех се да направя обиколката си, но забелязах, че дъждовните облаци наближават. – Тя посочи с ръка към няколко сиви облака, задаващи се от запад. – Реших, че ще имате нужда от чадър. Няма да ви хареса да сте навън в проливен порой на такова място. – Докато говореше, взе яркосин чадър от пода на количката и му го подаде. – Чудесно е да вали, когато си в морето и плуваш например, но иначе не е особено приятно преживяване.

Той взе чадъра, благодари и зачака тя да премине към истинската цел на идването си, която със сигурност нямаше нищо общо с желанието да го защити от дъжда.

– Просто го оставете край къщата на излизане. – Запъти се към количката, после спря, сякаш внезапно й бе хрумнало нещо. – Успяхте да се ориентирате, нали?

– Да, успях. Разбира се, този парцел...

– Имот – поправи го тя.

– Извинете?

– В „Уилоу рест“ предпочитаме да не използваме терминологията на гробищата. Наричаме ги „имоти“ на семействата, не използваме потискащата дума „парцел“. Предполагам, че не сте член на семейството?

– Не, не съм.

– Приятел на семейството тогава?

– В известен смисъл, да. Но мога ли да попитам защо се интересувате?

Тя се вглеждаше в лицето му, сякаш търсеше намек какъв подход ще е най-добре да използва в този случай. После нещо в изражението му явно я успокои. Гласът й се снижи, все едно се канеше да му повери голяма тайна.