Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

– Пръскачка?

– Беше паднал по лице на сантиметри от нея. – Управителката отиде до мястото и постави крака си до пръскачката. – Точно тук.

Гърни беше смаян от студенината и враждебността на жеста.

– Всички погребения ли посещавате?

– И да, и не. Аз съм управител на мястото, но и живея тук, в къщата. Така че никога не съм много далеч. Но винаги се държа на дискретно разстояние. Според мен погребенията са за семейството и приятелите. Разбира се, на погребението на Спалтър присъствах много по-видимо.

– По-видимо?

– Е, не смятах, че е редно да седя със семейството на господин Спалтър и близките до него хора, затова останах леко встрани, но определено присъствах по-видимо, отколкото на други погребения.

– Защо?

Тя се изненада от въпроса му.

– Заради отношенията ми с тях.

– А какви са те?

– „Недвижими имоти Спалтър“ са моите работодатели.

– Семейство Спалтър притежава „Уилоу рест“?

– Мислех, че всички го знаят. „Уилоу рест“ е основано от Емерлинг Спалтър, дядото на... наскоро починалия. Не знаехте ли?

– Трябва да сте търпелива с мен. Нов съм в случая и съм абсолютно незапознат с историята на Лонг Фолс. – Видя известна критичност в изражението й и добави с леко заговорнически тон. – Виждате ли, бях повикан, за да добавя съвсем нова гледна точка към делото. – Остави й секунда-две, за да обмисли думите му, после продължи. – Сега нека се върнем към въпроса какво почувствахте, когато осъзнахте – забелязахте – какво е станало.

Тя се поколеба, устните й се свиха.

– Защо е толкова важно?

– Ще ви обясня след минутка. Но нека ви попитам и нещо друго. Какво почувствахте, когато научихте, че Кей Спалтър е арестувана?

– О, божичко! Смайване. Шок. Пълен шок.

– Добре ли познавате Кей?

– Очевидно не толкова добре, колкото смятах. Нещо такова може да те накара да се замислиш дали наистина познаваш някого. – Умълча се и на лицето й се появи ново изражение – нещо като лукаво любопитство. – Защо е всичко това? Тези въпроси. Какво целите?

Гърни я изгледа продължително и строго, сякаш преценяваше доколко може да й се довери. После си пое дълбоко дъх и заговори, като се надяваше да е докарал поверителен тон.

– Има нещо странно в ченгетата, Полет. Очакваме хората да ни казват всичко, но не искаме да разкриваме нищо. Разбирам защо го правим, но понякога... – Млъкна, пое си дъх и заговори бавно, гледайки я право в очите. – Останах с впечатлението, че Кей е била много по-мил и приятен човек от Карл. И не е от типа хора, които са способни на убийство. Опитвам се да разбера дали съм прав, или греша. Не мога да го направя сам. Нуждая се от сътрудничеството и идеите и на други хора. Имам усещането, че може би вие ще ми помогнете.

Жената просто го гледа няколко секунди, после леко потръпна и обви ръце около тялото си.

– Мисля, че трябва да дойдете с мен в къщата. Сигурна съм, че ще завали всеки момент.

Къщата не беше толкова кичозна, колкото Гърни бе предположил. Въпреки фасадата, която бе като излязла от приказките, интериорът беше по-скоро сдържан. От входната врата се влизаше в скромно преддверие. Отляво видя дневна с камина и няколко картини с традиционни местни пейзажи, висящи по стените. През вратата отдясно забеляза стая, която приличаше на офис – с махагоново бюро и голяма картина на „Уилоу рест“ зад него, напомни му за онези широкоразпространени плакати на ферми или селца от XIX век. Още напред и вляво имаше стълбище за горния етаж, а от дясната страна – врата, която вероятно водеше към една или две други стаи в задната част на къщата. Точно там влезе Полет Пърли, за да направи кафе, след като заведе Гърни в дневната и го настани на кресло с висока облегалка за главата до камината. На лавицата над нея имаше снимка в рамка на длъгнест мъж, прегърнал по-младата версия на Полет. Косата й беше доста по-дълга от сега, развята от вятъра и медноруса.

Тя се появи отново с поднос, на който имаше две чаши черно кафе, малка каничка с мляко, захарница и две лъжички. Постави подноса на ниска масичка пред тях и се настани на креслото близнак на неговото. Никой от тях не проговори, докато си слагаха мляко и захар в чашите, нито когато отпиха първата глътка и после се облегнаха назад в креслата.

Той забеляза, че Полет държи чашата с две ръце, вероятно за повече сигурност или за да прикрие треперенето на пръстите си. Устните й бяха присвити, но помръдваха нервно в ъгълчетата.