Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

– Естествено. Камерата отпред вижда всичко – дори фона. Хай дефинишън. Суперкачество. Всичко й е автоматично. Сума ти пари струва.

– Ченгето, което взе...

Вратата зад нея се отвори широко и косматият мъж излезе и застана зад щанда. Изражението му подсилваше и без това дълбоките линии на подозрителното му и свъсено лице.

– Никой не е вземал нищо – каза той. – Кой си ти?

Гърни изгледа спокойно мъжа.

– Специален следовател, разследващ действията на щатската полиция по случая „Спалтър“. Имали ли сте пряк контакт с детектив на име Мик Клемпър?

Мъжът не трепна. Остана прекалено невъзмутим, прекалено дълго. После поклати бавно глава.

– Не си спомням такова нещо.

– Мик Клемпър ли е бил „голямото шибано ченге“, което според дамата е взело записите от охранителната ви камера и не ги е върнало?

Косматият я погледна с престорено объркване.

– Какви глупости дрънкаш, по дяволите?

Тя му отвърна със също толкова престорено свиване на раменете.

– Значи ченгетата не са взели нищо? – попита тя и се усмихна невинно на Гърни. – Явно не са. Пак съм се объркала. Често ми се случва. Може би съм прекалила с чашката. Хари знае, помни по-добре от мен. Нали, Хари?

Косматият Хари се ухили на Гърни; очите му блестяха като искрящи черни мраморни топчета.

– Видя ли? Както ти казах, никой не е вземал нищо. Сега си върви. Освен ако не искаш да си купиш телевизор. Голям екран. С интернет. Давам добри цени.

Гърни му се ухили в отговор.

– Ще си помисля. Какво според вас би била добра цена?

Хари разпери ръце с обърнати нагоре длани.

– Зависи. Въпрос на предлагане и търсене. Животът си иска своето, разбираш за какво говоря, нали? Но за вас цената ще е добра. Винаги давам добри цени на ченгетата.

При оглед по-отблизо изглеждаше, че магазинът с балоните надолу по улицата изобщо не работи. Полегатите лъчи на слънцето осветяваха витрината така, че тя направо грееше. Периметърът, който обхващаше единствената охранителна камера на пицарията „Ривър кингс“ бе ограничен до трите метра около касата. Така че освен ако убиецът не е бил гладен, Гърни нямаше какво да научи оттам.

Но историята в магазина за електроника бе задвижила мозъка му на бързи обороти. Беше готов да се обзаложи, че Климпър е открил нещо неудобно на записа от камерата и е решил да се отърве от него. Ако бе избрал този вариант, имаше хиляди начини да накара Хари да си държи устата затворена. Може би Клемпър знаеше, че магазинът е прикритие за друга дейност. Или пък знаеше за Хари неща, които той би предпочел да не споделя с други хора.

Все пак Гърни предпочете да не избързва и си напомни, че и най-добрите предположения си остават просто предположения. Реши да се заеме със следващия въпрос. Ако куршумът не беше дошъл точно от този апартамент, откъде би могъл да дойде? Погледна отвъд малката река към синия чадър на Полет, все още отворен на земята, за да отбележи мястото, където е паднал Карл.

Огледа фасадите на сградите по улицата и видя, че куршумът би могъл да бъде изстрелян буквално от всеки от четиридесет и двата прозореца, гледащи в посоката на „Уилоу рест“. Без да има начин да определи по-вероятните, бройката си бе предизвикателна. А и какъв беше смисълът? Ако в първия апартамент бяха открити следи от барут, идентичен с този в патрон „220 Суифт“, значи там би трябвало да е стояло оръжието, изстреляло патрона. Възможно ли бе да е стреляно по Карл Спалтър от друг апартамент, после пушката да е занесена до апартамента с „невъзможната“ стрелба, да е стреляно отново и оръжието да е оставено нарочно на триножника? Ако е така, този друг апартамент би трябвало да е съвсем наблизо.

Най-близкият, разбира се, беше съседният – апартаментът, зает от дребния мъж, който наричаше себе си Боло. Гърни влезе в коридора на сградата, изкачи стъпалата по две наведнъж, отиде веднага до апартамента на Боло и потропа внимателно на вратата.

Отвътре се разнесе звук от бързо движещи се стъпки, нещо се плъзна – може би се отвори или затвори врата, после наистина се тръшна врата, а стъпките се чуха още веднъж, този път точно от другата страна на вратата, до която бе застанал Гърни. Инстинктивно той отстъпи встрани – стандартна процедура, когато имаше причина да се очаква негостоприемно посрещане. За първи път, откакто бе дошъл в Лонг Фолс, Гърни се запита дали идването му тук невъоръжен беше мъдро решение.

Пресегна се и отново потропа, много предпазливо.

– Ей, Боло, аз съм.