Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

Чу плъзгането на две резета и вратата се отвори с около седем сантиметра – колкото позволяваха веригите.

Лицето на Боло се появи зад процепа.

– Мамка му. Ти се върна. Човекът, който иска да оглежда всичко. Всичко си е доста голяма работа, човече. Какво има сега?

– Дълга история. Мога ли да погледна през прозореца ти?

– Това е смешно.

– Може ли?

– Ама ти сериозно ли? Не се майтапиш? Искаш да погледнеш през прозореца ми?

– Важно е.

– Чувал съм много големи лафове, човече, но този е добър. – Затвори, махна веригите и отвори вратата отново, по-широко. Носеше дълга жълта баскетболна тениска, стигаща до коленете му, и май нищо друго. – „Мога ли да погледна през прозореца ти?“. Трябва да го запомня. – Отстъпи назад, за да даде път на Гърни да влезе.

Апартаментът, изглежда, беше двойник на този до него. Гърни погледна в кухнята, после надолу по късата насрещна стена, където би трябвало да е банята. Вратата й беше затворена.

– Гости ли имаш? – попита Гърни.

Златните зъби се появиха пак.

– Посетителка. И не иска никой да я вижда. – Посочи към прозорците в далечния край на дневната. – Нали искаше да гледаш? Върви и гледай.

Гърни не се чувстваше удобно от мисълта за затворената врата на банята, не искаше да има подобно неизвестно зад гърба си.

– Може би по-късно.

Отстъпи назад към отворената врата и се облегна под такъв ъгъл, че да вижда едновременно всяко движение в апартамента и на стълбищната площадка.

Боло кимна одобрително.

– Добре. Човек трябва да е предпазлив. Никакви тъмни ъгълчета, нали така. Умно.

– Разкажи ми за Фреди.

– Казах ти. Изчезна. Когато си играеш с шибаняци, има голям шанс да ти разкажат играта. Колкото по-голям е шибанякът, толкова по-прецакан си ти.

– Фреди свидетелства на процеса на Кей Спалтър, че тя е била в съседния апартамент в деня, когато съпругът й бе прострелян. Знаеше ли?

– Всички знаят.

– Но ти не си видял Кей, нали?

– Мисля, че може и да съм я видял... поне някой като нея.

– Какво означава това?

– Това, което казах и на другото ченге.

– Искам да го чуя от теб.

– Видях дребен... дребен човек , много приличаше на жена. Нисък, тънък. Като танцьор. Има си дума за това. Миньонче. Знаеш тази дума, нали? Някаква скапана френска дума. Изненадан ли си, че я знам?

– Каза „много приличаше на жена“. Но не си сигурен, че е била жена?

– Първия път помислих, че е. Но ми е трудно да кажа. Слънчеви очила. Широка лента за глава. Голям шал.

– Първия път ? Колко пъти...

– Два пъти. Казах на другото ченге.

– Била е тук два пъти? Кога е бил първият път?

– В неделя. Неделята преди погребението.

– Сигурен ли си за деня?

– Трябва да е било неделя. Единственият ми свободен ден от скапаната автомивка. Отивах за цигари, тъкмо слизах по стълбите. Тази дребна личност, миньончето, се качваше и ме подмина. Тъкмо бях стигнал долу, когато се сетих, че съм си забравил парите. Качих се отново да ги взема. Тя стоеше тук, пред вратата, точно както стоиш и ти. Аз влязох веднага в апартамента да си взема парите.

– Не я ли попита какво прави тук, кого търси?

Боло избухна в кратък пронизителен смях.

– Мамка му, човече, не. Тук е по-добре да не закачаш никого. Всеки си гледа своята работа. И никой не обича въпроси.

– В онзи апартамент ли влезе? Как? С ключ ли?

– Аха. С ключ, естествено.

– Откъде знаеш, че е имала ключ?

– Чух го. Стените са тънки. Строено е евтино. Ключ отваря врата. Този звук се разпознава лесно. Ей, това ми напомня – със сигурност е било неделя. Динг-донг. Църквата до реката отброява 12 на обед всяка неделя. Динг-донг, динг-донг.

– И видя тази дребна личност отново?

– А-ха. Но не същия ден. Не и преди стрелбата.

– Какво видя тогава?

– Този път беше петък. Сутринта. Около десет часа. Преди да отида в скапаната автомивка. Бях навън и се връщах вкъщи с пица.

– В десет сутринта?

– Да, закусвам добре. Връщам се значи и виждам тази дребна личност да влиза в сградата. Същото миньонче. Вървеше много бързо и носи кутия, или нещо друго, увито в ярка хартия. Когато доближих, миньончето беше стигнало догоре и вече бях абсолютно сигурен, че под хартията има кутия – като коледен подарък. Дълга кутия метър – метър и двайсет, увита в коледна хартия. Когато стигнах догоре, човекът вече беше влязъл в апартамента, но вратата все още беше широко отворена.

– И?

– Непознатият е в банята, помислих си аз. Затова е било това бързане, може би и затова външната врата не е затворена.