Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

– Брус, за бога – прекъсна го Мена. – Пати не каза това.

Той поклати сериозно глава.

– Струва ми се, че това е прекалено хлъзгав път, хора. Води до липса на отговорност, нали? Първо беше: „Сатаната ме накара да го направя“. После: „Причината е в депресираното ми детство“. Сега имаме друго оправдание: „Туморът ме накара“. И кога ще спре това?

Избухването му предизвика неловко мълчание на масата. Мена, чиято обичайна роля според Гърни бе на миротворец и на социален двигател на компанията, се опита да отклони вниманието на всички към не толкова рискована тема.

– Мадлин, чух някакъв слух, че си имаш кокошки. Вярно ли е?

– Не е само слух. Имаме три прекрасни малки кокошки и един очарователно арогантен млад петел, които временно живеят в плевнята. Кукуригат, кудкудякат и издават всички други сладки звуци, типични за чудесните малки създания като тях. Наистина е изумително да ги наблюдаваш.

Мена наведе глава с любопитство.

– Живеят временно в плевнята?

– Чакат постоянния им дом да бъде построен в задната част на двора – тя кимна към мястото зад френските прозорци.

– Уверете се, че кокошарникът е сигурен – каза Пати с притеснена усмивка. – Защото навън бродят всякакви създания, а бедничките ти питомци са напълно безпомощни.

Брус се наведе напред в стола си.

– Знаеш за невестулките, нали?

– Да, всички знаем за това – каза Мадлин припряно, сякаш за да предотврати евентуално описание на това как невестулките убиват кокошките.

Той понижи глас – очевидно за по-голяма драматичност.

– Опосумите са по-лоши.

Мадлин премигна.

– Опосуми?

Айона се надигна рязко, извини се и се запъти към тоалетната в коридора.

– Опосуми – повтори Брус злокобно. – Изглеждат като невинни малки същества, много често приключват живота си премазани на пътя. Но пусни един в кокошарник и ще видиш напълно различно животно – полудяло от вкуса на кръвта. – Огледа присъстващите на масата, сякаш разказваше хорър история на малки деца, събрани около лагерния огън. – Този малък невинен опосум ще разкъса на парченца всяка кокошка, която зърне. Сякаш истинската цел в живота му е да превърне всяко живо същество в кървави парченца.

Настана тишина, всички бяха смаяни. Накрая Скип се намеси.

– Разбира се, опосумите не са единственият проблем. – Дали заради момента, или заради тона, с който бе произнесена, репликата му предизвика бурен изблик на смях. Скип обаче продължи съвсем сериозно: – Трябва да ги пазите от койоти, соколи, орли, миещи мечки. Тук се навъртат много животни, които биха си похапнали вашите кокошки.

– За щастие, има просто решение на всички тези проблеми – каза Брус с видимо облекчение. – Една хубава пушка, дванайсети калибър!

Мена очевидно установи, че отклонението на разговора към света на кокошките е било грешка, и се опита да направи обратен завой.

– Да се върна там, където бяхме, когато Дейв влезе. С удоволствие бих чула неговата гледна точка за престъпленията и наказанията в нашето общество.

– И аз – въодушеви се Пати. – Особено ми е интересно какво би казал по въпроса за злото.

Гърни преглътна хапка лазаня и погледна херувимското й лице.

– Злото?

– Вярваш ли, че има зло? – уточни тя. – Или е просто измислена концепция като вещиците и драконите?

Въпросът го подразни.

– Мисля, че „зло“ може да е полезна дума.

– Значи вярваш в него – намеси се Марго от другия край на масата с тон на рефер, отброяващ резултата.

– Запознат съм с доста човешки действия и преживявания, които бихме описали като „зло“.

– За какви преживявания говориш?

– Да вършиш нещо, което знаеш в сърцето си, че е погрешно.

– А... – каза Пати с одобрително грейнали очи. – Един прочут йога е казал: „Дръжката на бръснача на злото реже по-дълбоко от острието му“.

– Звучи ми като късметче от курабийки – каза Брус. – Опитай се да го кажеш на жертвите на мексиканските наркобарони.

Айона го погледна без видима емоция.

– Прилича на всички онези поговорки. „Злото, което причинявам на теб, го причинявам двойно на себе си.“ Има много начини да се говори за кармата.

Брус поклати глава.

– Аз пък смятам кармата за пълна глупост. Ако убиецът вече е сторил двойно по-голяма злина на себе си, отколкото на този, когото е убил – което ми се струва просто готино оправдание, – означава ли това, че изобщо не е нужно да го съдим и екзекутираме? Това те поставя в нелепо положение. Ако вярваш в кармата, няма смисъл да се занимаваш да арестуваш и наказваш убийците. Но ако искаш убийците да бъдат задържани и наказани, трябва да се съгласиш, че кармата е пълна глупост.