Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

Докато размишляваше за това, още един момент от възстановката на Полет изплува в съзнанието му – сценарият, който в крайна сметка беше завършил с фатален край, се бе разиграл на ръка разстояние от двамата души, които биха се облагодетелствали сериозно от смъртта на Карл. Джона, който щеше да получи пълен контрол над компанията за недвижими имоти. И Алиса, разглезената наркоманка, която щеше да наследи баща си, ако Кей изчезне от картинката, както всъщност бе станало.

Джона и Алиса. Изпитваше все по-силно желание да се срещне и с двамата. Както и с Мик Клемпър. Скоро трябваше да се види лице в лице с този човек. И може би с Пискин, прокурора, за да си създаде впечатление каква бе неговата роля сред тази мъгла от противоречия, съмнителни доказателства и вероятни лъжесвидетелствания.

От кухнята се разнесе трясък. Гърни се намръщи.

Странно бе това със звуците от кухнята. Преди време ги приемаше като показател за настроението на Мадлин. После осъзна, че това е просто интерпретация на неговото собствено настроение. Когато вярваше, че й е дал причина да бъде недоволна, чуваше тракането на чиниите като признак за нейното разочарование. Но ако смяташе, че се е държал безупречно, същото потракване му се струваше напълно безобидно.

Тази вечер не се чувстваше добре, задето бе закъснял с почти час, освен това не се бе постарал да запомни имената на приятелите й, а после бе изчезнал в кабинета в мига, в който фаровете на последната кола изчезнаха надолу по хълма.

Осъзна, че последното му прегрешение все още беше по-правимо. Погледна за последно най-обстойния неврологичен уебсайт, който бе успял да открие, отбеляза си няколко неща, затвори таблета, прибра доклада от аутопсията в досието и тръгна към кухнята.

Мадлин тъкмо затваряше вратичката на съдомиялната. Той отиде до кафемашината на плота, нагласи я и натисна копчето. Мадлин взе гъба и кърпа и започна да трие плотовете.

– Странна групичка – каза Гърни ведро.

– „Интересна“ щеше да е по-мило определение.

Той се прокашля.

– Надявам се, че не са се засегнали от това, което казах за съдебната система.

От кафемашината се разнесоха пуфтящите звуци – знак, че каничката вече е пълна.

– Не беше толкова това , което каза. Тонът ти изразяваше много повече от думите.

– Повече? В какъв смисъл?

Тя не му отговори веднага. Беше се навела над плота и бършеше някакво упорито петно. Той изчака. Мадлин се изправи и отметна с ръка няколко паднали пред лицето й кичура.

– Понякога звучиш така, сякаш ти е досадно да си с други хора, да ги слушаш и да говориш с тях...

– Не че ми е досадно, просто... – Гърни въздъхна и млъкна. Наля си кафе, добави захар и започна да я разбърква доста по-дълго, отколкото бе нужно, преди да довърши обяснението си. – Когато съм зает с нещо важно, ми е трудно да се върна към обикновения живот.

– Трудно е – отвърна тя. – Знам. Понякога си мисля, че забравяш какво работя в клиниката, с какви проблеми се сблъсквам.

Той се канеше да изтъкне, че тези проблеми обикновено не включват убийства, но се спря навреме. По очите й личеше, че не е свършила, затова просто мълчаливо я изчака да продължи, стоейки до нея с чаша в ръка. Сигурно щеше да му опише някои от по-тежките случаи, с които се сблъсква в местния кризисен център.

Но тя пое в друга посока.

– Може би успявам да се откъсна от проблемите там, защото не съм толкова добра в това, което върша.

Гърни премигна.

– За какво говориш?

– Когато някой има изключителен талант за нещо, обикновено се изкушава да се съсредоточи единствено върху него и да се изключи от всичко друго. Не мислиш ли, че е така?

– Предполагам – отвърна той предпазливо, чудейки се накъде го води.

– Е, аз мисля, че ти имаш изключителен талант за разплитане на загадки, за разкриване на измами и за решаване на сложни случаи. И може би си толкова добър в това и се чувстваш толкова удобно в този начин на мислене, че останалата част от живота ти се струва като неприятно прекъсване – обясни тя и го погледна, за да види реакцията му.

Гърни знаеше, че в думите й има истина, но в отговор успя само да свие неопределено рамене.

Мадлин продължи тихо.

– Не мисля, че имам голям талант за работата, която върша. Казвали са ми, че съм добра, но тази работа не е същността, не е смисълът на живота ми. Не е единственото нещо, което има значение за мен. Опитвам се да се отнасям към всичко в живота си по този начин – като към нещо важно и значимо. Защото наистина е така. И ти си най-значимият. – Погледна го в очите и му се усмихна по онзи неин начин, при който усмивката не просто се появяваше на устните й, а сякаш се излъчваше от нея. – Понякога, когато говорим за твоята вглъбеност в случаите, разговорът ни се превръща в спор – навярно защото имаш чувството, че се опитвам да те превърна от детектив в ентусиазиран велосипедист, катерач или гребец. Може би имах подобни фантазии, когато се преместихме тук, в планините, но вече нямам. Осъзнавам кой си и го приемам. Наистина го приемам. Знам, че понякога не изглежда по този начин. Изглежда, сякаш те бутам, дърпам и влача нанякъде, опитвайки се да те променя. Но не е така. – Млъкна, все едно разчиташе мислите и чувствата му по-ясно от него самия. – Не се опитвам да те превърна в нещо, което не си. Просто знам, че ще бъдеш много по-щастлив, ако си позволиш малко повече лекота, малко разнообразие в живота си. Струва ми се, че всеки път буташ един и същи камък по един и същи хълм, отново и отново, без да получаваш трайно облекчение или награда накрая. Изглежда така, сякаш всичко, което искаш, е да продължиш да буташ, да се бориш, да се излагаш на рискове – колкото повече опасност, толкова по-добре.