Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

Макар преместването на Хардуик да изглеждаше рисковано, всички се съгласиха, че при тези обстоятелства ще бъде още по-рисковано да чакат линейка.

Въпреки кървящата рана в хълбока му, Хардуик бе твърдо решен да се изправи на крака, което успя да постигне с помощта на Гърни, Олзевски и експлозия от ругатни, и се запъти към портата, от която щяха да влизат линейките и пожарните. Сякаш за да потвърди решението му, един от електрическите генератори проработи и някои от светлините по алеята и уличките светнаха – макар и далеч по-слабо от нормалната им яркост. Промяната поне направи придвижването възможно, без да се налага да разчитат на пламъците от пожара и на проблясъците на светкавиците.

Хардуик накуцваше и се мръщеше, подкрепян от едната страна от Гърни, а от другата от Мадлин, когато виенското колело – най-горната му част се виждаше над върха на главната шатра на следващата пресечка – започна да се тресе под звуците на стържещ метал и падащи на паважа тежки предмети. После, като в някакъв сюрреалистичен филм, голямата кръгла структура се наклони и се скри зад палатката. Секунда по-късно последва разтърсващ земята тътен.

Гърни усети, че му се завива свят. Мадлин започна да плаче. Хардуик издаде гърлен звук, който можеше да изразява емоционален ужас или физическа болка. Трудно беше да се каже каква част от заобикалящото ги бедствие възприемаше.

Когато наближиха входа за превозни средства, нещо го накара да промени решението си да се качи в някоя от линейките.

– Прекалено много хора са пострадали, парамедиците имат прекалено много работа, не искам да заемам ничие място и да попреча някой да получи помощта, от която се нуждае. Няма да го направя.

Гласът му беше тих, едва доловим пресипнал шепот.

Гърни се наведе, за да е сигурен, че чува правилно.

– Какво искаш да направим, Джак?

– Болница. Извън периметъра. Всички болници наблизо ще бъдат залети от ранени. Купърстаун. Купърстаун е добре. Право в спешното. Става ли, майсторе? Мислиш ли, че можеш да караш колата ми?

Гърни смяташе, че идеята да закара ранен мъж на деветдесет километра разстояние по виещ се двулентов провинциален път в обикновена кола без средства за оказване на първа помощ, е ужасна. Но се съгласи да го направи.

Изглеждаше му още по-ужасно да повери Хардуик на милостта на претоварените местни болници в разгара на катаклизъм, с какъвто местните медици никога не се бяха сблъсквали.

Бог знае колко обезобразени, едва оживели жертви от качилите се на виенското колело – да не споменаваме жертвите от предишните експлозии и пожари, трябваше да бъдат лекувани преди него.

Минаха през портала за превозни средства, който служеше и като врата за изложителите, и излязоха на пътя, където Хардуик бе паркирал своя стар понтиак. Преди да се качат, Гърни свали ризата, която носеше под суитшърта, и я разкъса на три парчета. Две сгъна на плътни ивици и ги постави върху входната и изходната рана на тялото на Хардуик. Третата завърза здраво около кръста му, за да закрепи превръзките. С Мадлин го настаниха на мястото до шофьора, като отпуснаха седалката възможно най-назад.

Щом Хардуик се възстанови достатъчно от болката, той извади телефона от колана си, натисна един от номерата за бързо набиране, вероятно на Ести, но попадна на гласовата й поща.

– Здрасти, скъпа! Имаме малък проблем. Бях невнимателен и ме простреляха. Срамна работа. Бях прострелян от мъртъв човек. Трудно е за обяснение. На път съм за Купърстаун. Шерлок шофира. Обичам те, прасковке. Ще се чуем по-късно.

Това напомни на Гърни, че трябва да звънне на Кайл. Обаждането му също попадна в гласовата поща.

– Здравей, синко. Само проверявам как си. Последвах нашия човек до панаира. Направо беше ад. Джак Хардуик е ранен. Карам го към болницата в Купърстаун. Надявам се, че всичко при теб е наред. Ще чакам да ми звъннеш скоро. Обичам те.

Щом приключи, Мадлин отиде на задната седалка, той седна на мястото на шофьора и подкараха към болницата.

Множеството коли, напускащи района на панаира, бяха създали ужасен трафик, който изглеждаше нереален на място, където по правило кравите превишаваха броя на колите, и редките моменти на задръствания на пътя се причиняваха от бавно движещи се каруци със сено.

Когато стигнаха до провинциалния път, гръмотевичната буря вече бе отшумяла на изток в посока към Олбъни, а хеликоптерите на телевизиите летяха в обратната посока, заливайки долината със своите светлинни лъчи – очевидно търсещи най-подходящите кадри на бедствието, които можеха да намерят. Гърни почти чуваше смайващо креативния репортаж на РАМ ТВ – „паническото бягство в нощта от мястото, което според някои е станало жертва на терористична атака“.