Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

Беше „Пръстен около розата“.

Гърни първо разпозна мелодията, после и източника й. Идваше от леко разтворените устни на ранения на земята – леко разтворените устни сред боядисаната ръждивочервена усмивка. Кръвта – съвсем малко по-червена от усмивката – бе започнала да се стича от рамото му по черния суитшърт и да напоява мръсния паваж. Докато всички, които можеха да го чуят, го бяха зяпнали с изненада, нашепването на ранения постепенно се превърна в ясно доловими думи.

Все още пеейки, той бавно вдигна розовия телефон, който държеше в лявата си ръка.

– Божичко! – извика Гърни на двете ченгета, когато осъзна истината. – Телефонът! Вземи го! Това е детонатор! Вземи го!

Когато очевидно никой от тях не разбра какво им казва, той се втурна напред, опита се да ритне бясно към ръката на човека на земята, но в този момент двама полицаи се впуснаха към него. Кракът му стигна телефона, точно когато го хванаха.

Но Питър Пан вече бе успял да натисне бутона.

Три секунди по-късно последва поредица от бързи и мощни експлозии – остри, оглушителни взривове, не приглушените тътени на по-ранните палежи.

Ушите на Гърни бучаха до такава степен, че не чуваше никакви други звуци.

Докато ченгетата, които го бяха хванали, се мъчеха да се изправят на крака, земята съвсем близо до тях се разтресе. Гърни се огледа неспокойно за Мадлин, видя, че се е хванала за оградата, очевидно изпаднала в шок.

Затича се към нея, разперил ръце. Точно когато стигна до нея, тя изпищя и посочи през рамото му към нещо зад него.

Той се обърна, зяпна, премигна и за момент не успя да осмисли това, което очите му виждаха.

Виенското колело се бе откачило от основите си.

Но продължаваше да се върти.

Въртеше се. Но вече не се движеше на място върху стоманените подпори, които явно бяха изтръгнати от взрива, а тромаво се носеше по земята сред облак от задушлив прах, отдалечавайки се от разцепената си бетонна платформа.

После светлините изгаснаха – навсякъде – и внезапният мрак увеличи и умножи ужасените писъци, идващи отблизо и отдалеч.

Гърни и Мадлин се хванаха здраво един за друг, докато чудовищното колело се търкаляше, мачкайки оградата, която го заобикаляше. Проблеснала в ниските облаци светкавица освети силуета му, а от поклащащата се структура се носеха не само виковете на возещите се в него хора, но и ужасяващия звук от стърженето на метал в метал – скърцане и плющене като удари от метални камшици...

Единствената светлина, която Гърни виждаше на територията на панаира, сега бе от някоя проблясваща светкавица и от разпокъсаните огньове, раздухани и разпръснати от вятъра. Като в сцена от филм на Фелини за ад на Земята, освободеното виенско колело се въртеше като в кошмарен забавен каданс към централната алея – най-вече в мрак, като се изключат моментите, когато бе осветявано от синьо-белите светкавици.

Пръстите на Мадлин се впиха в ръката на Гърни. Гласът й пресекваше.

– Какво става, за бога?!

– Няма ток – каза той.

Абсурдността на твърдението му порази едновременно и двамата и те избухнаха в налудничав смях.

– Паникос... той.... е заложил експлозиви навсякъде – успя да добави Гърни, оглеждайки се нервно. Мракът бе пълен с лютив дим и с писъци.

– Уби ли го? – проплака Мадлин, сякаш някой питаше в отчаяние дали гърмящата змия пред тях е мъртва и вече е безопасно.

– Прострелях го.

Гърни погледна към мястото, където беше станало. Изчака да блесне светкавица, за да го насочи към черната фигура на земята, осъзнавайки, че мястото, се пада точно на пътя на колелото. При мисълта за това, което може би щеше да види, му се догади. Първият проблясък му помогна да се ориентира, докато Мадлин все още бе залепена плътно до него. Вторият разкри това, което не искаше да вижда.

– О, божичко! – проплака Мадлин. – О, боже мили!

Един от огромните, многотонни стоманени обръчи на виенското колело бе минал през средата на тялото и на практика го бе разрязал наполовина.

Докато стояха там, сред тъмнината, между мигновените проблясъци на светкавиците и гръмотевичните тътени, започна да вали и скоро дъждът се превърна в порой. Премигващата светлина разкриваше движеща се с препъване маса от хора. Вероятно единствено мракът и потопът им пречеха да се изпотъпчат и смачкат взаимно.

Дуейн и униформеният полицай очевидно се бяха отдалечили от тялото на Паникос заради настъпващото виенско колело – което сега следваха по главната алея, изглежда привлечени от отчаяните писъци на возещите се в него.