Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

Въртележките и другите съоръжения все още се движеха и скърцаха около металните си основи. Виенското колело се въртеше бавно, размерът и сравнително безшумното движение му придаваха особена величественост на фона на по-малките и по-шумни панаирни игри и влакчета. Хората все още се движеха и в двете посоки на алеята. Разтревожени родители започнаха да се събират край оградата, навярно, за да приберат децата си веднага щом слязат от люлките.

Гърни не можеше да чака повече.

Стисна пистолета в широкия джоб на суитшърта, освободи предпазителя и тръгна покрай оградата, като застана на няколко крачки от Черната качулка. Действайки основно по инстинкт и импулс, започна тихичко да си пее.

Мъж и жена, стоящи близо до Гърни, го изгледаха странно. Черната качулка не помръдна.

Въртележката, наречена „Дивият пумпал“, спря, издавайки ужасен звук – сякаш гигантски пирони дращеха по черна дъска. От нея се изсипаха няколко дузини замаяни деца, много от които веднага бяха придърпани от чакащите възрастни, които ги отведоха нанякъде – така внезапно районът около Гърни се разчисти от хора.

Когато прикритата му берета се насочи в гърба на фигурата пред него, той отново запя, спазвайки – доколкото му бе възможно, безумно жизнерадостната мелодия на старата детска песничка, като добавяше собствени думи.

Черната качулка завъртя глава съвсем леко, колкото да зърне с периферното си зрение кой се намира зад него и къде точно, но не каза нищо.

Гърни вече виждаше няколко тъмночервени петънца, големи колкото грахови зърна, изрисувани на скулата му така, че да приличат на сълзите, които си татуират на същото място членовете на някои банди – като спомен за загинали приятели или пък като хвалба за убийствата, които сами са извършили.

После изтръпна, когато осъзна, че това не бяха просто малки червени петънца или дори червени сълзи.

Бяха малки червени цветя.

Ръцете на Черната качулка се помръднаха леко в предните джобове на суитшърта.

В своя джоб Гърни постави десния си показалец на спусъка на пистолета.

На пресечката зад тях, на разстояние, което според него бе не повече от стотина метра, избухна още една експлозия, последвана от викове, писъци, ругатни и вой на няколко противопожарни аларми, включили се едновременно, и още писъци, някой крещеше името „Джоузеф“, заглушено от звука на множество тичащи крака.

Черната качулка остана съвършено неподвижна.

Гърни изпита нарастващ гняв, докато си представяше сцената зад себе си – сцена, предизвикала викове на болка и ужас. Остави гневът да проличи в следващите му думи.

– Мъртъв си, Паникос.

– На мен ли говориш?

Тонът на въпроса бе подозрителен заради липсата на каквото и да е вълнение. Акцентът беше градски, с леко провлачено произношение, небрежен. По гласа не можеше да се определи възрастта – беше детински по някакъв особено странен начин, не помагаше и за определянето на пола, също както и очертанията на тялото.

Гърни изучаваше малкото, което се виждаше от изрисуваното в жълто лице сред гънките на черната качулка. Ярките светлини от въртележките, виковете на ужас и объркване, идващи от местата на експлозиите, острата миризма на развявания от вятъра дим преобразяваха създанието пред него в някакво неземно същество.

Миниатюрен образ на Жътваря на Братя Грим.

Дете актьор в ролята на демон.

Гърни отвърна спокойно.

– Говоря на добрия Питър Пан, която застреля грешния човек.

Лицето под качулката бавно се обърна към него. После и тялото го последва.

– Спри на място – каза Гърни. – Не мърдай.

– Трябва да се помръдна, човече. – В гласа на Черната качулка се долови плачливо напрежение. – Как да не мърдам?

– Спри веднага!

Движението спря. Немигащите очи на жълтото лице бяха фокусирани върху джоба, в който Гърни държеше беретата, готов да стреля.

– Какво ще правиш, човече?

Гърни не каза нищо.

– Ще ме застреляш ли?

Начинът, по който говореше, интонацията, акцентът, всичко звучеше като на кораво улично хлапе. Но някак, помисли си Гърни, не беше съвсем достоверно. За момент не можа да определи какъв е проблемът. После го осъзна.