Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

Звучеше като интонацията на типичното улично хлапе, не от конкретна улица и не от конкретен град. Беше същият недостатък, който се криеше в речта на британските актьори, които се опитват да докарат говора на нюйоркчани. Акцентът им се лута между нюансите на говора от квартал на квартал. Но в крайна сметка си остават отникъде.

– Дали ще те застрелям? – намръщи се замислено Гърни. – Ще те застрелям, ако не правиш това, което ти казвам.

– Какво, човече? – докато говореше, започна да се обръща отново, сякаш за да застане с лице към Гърни.

– Спри! – Гърни насочи пистолета по-напред, все още стискайки го в джоба си, но така, че вече да се забележи съвсем очевидно.

– Не знам кой си, човече, но напълно си се смахнал.

Качулката се завъртя още няколко градуса към него.

– Още сантиметър, Паникос, и дърпам спусъка.

– Кой, по дяволите, е Паникос? – попита младежът с глас, изпълнен със смайване и възмущение. Може би прекалено много възмущение.

– Искаш да знаеш кой е Паникос ли? – усмихна се Гърни. – Той е най-големият скапаняк в бизнеса.

В този момент забеляза светкавично трепване, бърза промяна в изражението на студените очи – нещо се появи и изчезна за секунда. Ако трябваше да го назове, би го нарекъл искра чиста омраза. Заменена от отвращение.

– Ти си побъркан, човече. Напълно побъркан.

– Може би – каза Гърни спокойно. – Може и да съм луд. Може би и аз, също като теб, ще застрелям погрешния човек. Може би ще получиш куршум в челото, защото си се озовал на грешното място в грешно време. Такива неща се случват, нали?

– Това са пълни глупости, човече! Няма да ме застреляш хладнокръвно пред хиляди хора на този шибан панаир. Ако го направиш, с теб е свършено, човече. Не можеш да се спасиш. Представи си шибаните заглавия във вестниците, човече... „Полудяло ченге застрелва беззащитно хлапе“. Това ли искаш семейството ти да види във вестника, човече?

Усмивката на Гърни стана още по-широка.

– Разбирам за какво говориш. Много интересно. Но я ми кажи – откъде знаеш, че съм ченге?

За втори път през очите му премина нещо. Но сега не беше омраза, по-скоро приличаше на мигновена засечка, преди записът отново да тръгне нормално.

– Трябва да си ченге. Сигурно си ченге. Очевидно е, нали?

– И какво го прави очевидно?

Черната качулка поклати глава.

– Просто е очевидно, човече. – Разсмя се, разкривайки малки остри зъби. В смеха му нямаше веселие. – Искаш ли да знаеш нещо? Ще ти кажа нещо. Този разговор е пълна простотия. Ти си напълно откачен, човече. Разговорът приключи.

Останалата част от тялото му се обърна с бързо и рязко движение към Гърни, лактите му се повдигнаха в същия миг като криле на птица, очите му се разшириха диво, двете ръце все още бяха скрити в гънките на прекалено големия черен суитшърт.

Гърни извади беретата и стреля.

1Leave it to Beaver – популярна телевизионна семейна комедия в САЩ през 50-те и 60-те години на ХХ в., ориентирана към средната класа; сериалът става символ на ценностите на епохата и на живота в предградията. – б. пр.

След острия пистолетен гръм, докато слабичката черна фигура падаше на земята, първият звук, който Гърни чу, бе измъченият вик на Мадлин.

Тя стоеше на не повече от пет-шест метра – очевидно се връщаше от оборите. Изражението й изразяваше не само естествения шок от това, че е станала свидетел на стрелба, а и ужаса от непонятния факт, че стрелецът е собственият й съпруг, а жертвата – на пръв поглед дете. С ръка на устата тя бе застинала на място, сякаш се опитваше да намери смисъл в това, което виждаше пред себе си, и задачата бе толкова непосилна, че нямаше сили дори да помръдне.

Останалите хора на алеята също гледаха смаяно, някои отстъпваха назад, други се опитваха да видят по-добре и се питаха какво става.

Гърни извика „Полиция!“ няколко пъти, извади портфейла си и го отвори със свободната си ръка, повдигайки го над главата си, за да покаже полицейската си карта и да намали риска някой въоръжен гражданин да се намеси.

Докато приближаваше тялото на земята, за да потвърди, че заподозреният е неутрализиран, и да провери състоянието му, един строг глас зад него надвика притеснената глъч на зяпачите.

– Остани на място!

Той спря веднага. Беше чувал много пъти този тон по време на работа – тънкият пласт гняв, прикриващ нервното притеснение.

Безопасният вариант бе да не прави абсолютно нищо, освен да изпълнява всички инструкции бързо и точно.