Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

Ченге в цивилни дрехи застана от дясната страна на Гърни, хвана ръката му и я изви здраво, издърпвайки пистолета от дланта. В същото време някой зад него издърпа портфейла от вдигнатата му лява ръка.

Няколко секунди по-късно, очевидно след като бе видял картата му, нервният глас обяви:

– Дяволите да ме вземат, това е мъжът, когото търсим.

Гърни го разпозна като гласа на униформения полицай от входа на панаира.

Той застана пред него, погледна го, после погледна тялото на земята и пак вдигна очи към Гърни.

– Какво става, по дяволите? Застрелял си хлапе?

– Това не е хлапе. Той е беглецът, за когото ти казах още на входа.

Говореше високо и ясно, защото искаше възможно най-много свидетели да чуят неговото описание на ситуацията.

– По-добре проверете жизнените му функции. Раната трябва да е между дясното рамо и дясната плеврална кухина. Нека парамедиците проверят възможно най-бързо за артериален кръвоизлив.

– Кой, по дяволите, си ти? – Ченгето погледна отново към тялото. В тона му личаха едновременно смайване и открита враждебност, която не отслабваше от очевидния му шок. – Той е дете. Няма оръжие. Защо го застреля?

– Не е дете. Казва се Петрос Паникос. Трябва да се свържете с БКР в Саспарила и с регионалното бюро на ФБР в Олбъни. Това е наемният убиец от случая с убийството на Карл Спалтър.

– Наемник? Той? Подиграваш ли се с мен? Защо го застреля?

Гърни му даде единствения законово приемлив отговор. Освен това беше и истинският.

– Защото почувствах, че животът ми е директно застрашен.

– От кого? От какво?

– Ако извадите ръцете от джобовете му, ще откриете в един от тях оръжие.

– Така ли? – Полицаят се огледа за цивилния си колета, който говореше оживено с някого по уоки-токито си. – Дуейн? Хей, Дуейн! Ще извадиш ли ръцете на хлапето от джобовете? Да видим какво има в тях. Мъжът казва, че ще намерим оръжие.

Дуейн каза няколко последни думи по уоки-токито, изключи го и го закачи отново на колана си.

– Да, сър. Няма проблем. – Коленичи до тялото. Очите на Черната качулка бяха още отворени. Очевидно бе в съзнание. – Имаш ли оръжие, момче?

Нямаше отговор.

– Не искаме никой да пострада сега, нали? Само ще проверя тук, да видя дали има оръжие, за което може да си забравил. – Докато потупваше предния джоб на дебелия черен суитшърт, изведнъж се намръщи. – Струва ми се, че тук има нещо, момче. Ще ми кажеш ли какво е, така че никой да не пострада?

Очите на Черната качулка се взираха в лицето на Дуейн, но отново не каза нищо.

Дуейн бръкна в двата джоба едновременно, хвана ръцете му и бавно ги издърпа навън. Лявата ръка беше празна. В дясната ръка държеше нелеп розов момичешки телефон.

Униформеният полицай погледна Гърни с подигравателно престорено съчувствие.

– О, това не е добре. Дошъл си и си застрелял това малко момче, защото има телефон. Безвреден малък телефон. Никак, ама никак не е добре. Имаме сериозен проблем с директната заплаха за живота. Хей, Дуейн, провери жизнените функции на хлапето и повикай парамедиците. – Погледна отново към Гърни и поклати глава. – Никак не ти е добро положението, никак не е добро.

– Носи оръжие. Сигурен съм. Проверете по-отблизо.

– Сигурен си , така ли? И защо си толкова сигурен?

– Ако работиш в отдел „Убийства“ в Ню Йорк повече от двайсет години, добиваш доста добър усет за това кой носи оръжие.

– Сериозно? Впечатлен съм. Е, предполагам, че е носел нещо. Само дето не е оръжие – добави той, грозно захилен. – Което променя ситуацията доста неблагоприятно за теб. Тази стрелба трудно ще бъде оправдана, дори ако все още беше полицай – което, разбира се, вече не си. Опасявам се, че ще се наложи да дойдеш с нас, господин Гърни.

Гърни забеляза, че Хардуик се е завърнал и е застанал във вътрешния край на нарасналия кръг от зяпачи, недалече от Мадлин, която вече изглеждаше не толкова застинала, но не по-малко уплашена. Очите на Хардуик бяха придобили ледената непоколебимост на аляски маламут, която бе знак за опасност – онзи особен вид опасност, който се поражда от пълното пренебрежение към опасността. Гърни имаше усещането, че ако кимне леко в посока към противното ченге, Хардуик спокойно ще извади своя деветмилиметров пистолет и ще пусне един куршум в гърдите на човека.

И тогава някакъв жужащ звук привлече вниманието на Гърни – бръмчене, което едва се чуваше сред наближаващия звук от алармите на пожарните и медицинските коли, идващи към панаира от всички страни. Докато се опитваше да различи източника на неуместния звук, той стана по-силен и по-отличителен. И тогава позна мелодията.