Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

Фактът, че полицаите бяха готови да изоставят убийство като това, без да дори да се обърнат назад, беше мярка за мащаба на дяволския кошмар, който се разиграваше и чийто ужас заглушаваше сетивата, мислите и емоциите на хората наоколо.

Гласът на Мадлин прозвуча така, сякаш отчаяно се опитва да говори спокойно.

– Божичко, Дейвид, какво ще правим?

Гърни не отговори. Той гледаше надолу в очакване следващата светкавица да му покаже лицето на Черната качулка. Докато светлината се появи, леещият се дъжд бе измил по-голямата част от жълтата боя. Видя това, което очакваше да види. Всичките му съмнения бяха заличени. Беше сигурен, че деликатно оформената като сърце уста е същата, която бе видял на охранителните записи.

Обезобразеното тяло в краката му наистина бе тялото на Петрос Паникос.

Легендарният убиец вече не съществуваше.

Питър Пан бе просто торба със счупени кости.

Мадлин дръпна Гърни назад от локвата лееща се кръв и дъждовна вода, в която стоеше, и продължи да го влачи след себе си, докато не стигнаха строшената ограда.

Проблясъците на светкавиците и гръмотевиците – подчертаващи ужасния тътен, ударите, трополенето, металическото скърцане и човешките стенания от все още въртящото се виенско колело правеха рационалните мисли почти невъзможни.

Усилията на Мадлин за самоконтрол се сринаха, гласът й започна да трепери.

– Божичко, Дейвид, божичко... хората умират. Те умират! Какво ще правим?

– Бог знае... каквото можем... но първо, точно сега, трябва да се добера до онзи телефон... телефона, който използва Паникос – детонатора... преди да изчезне или да взриви нещо друго.

Познат глас, почти вик се извиси над врявата и стресна Гърни.

– Остани тук с нея. Аз ще го взема.

Зад него, зад останките от оградата – там, където преди се бе издигало колелото, дървената платформа, която посетителите използваха, за да влизат и да заемат местата си, внезапно избухна в пламъци. Сред променливата оранжева светлина, хвърляна от новия огън, Гърни зърна Хардуик, който си проправяше път през леещия се дъжд към тялото на земята.

Когато стигна, се поколеба за миг, преди да се наведе за блестящия розов телефон, който все още бе в ръката на Паникос. Беше прекалено скоро пръстите да са се вкочанили от rigor mortis , така че измъкването на телефона не би трябвало да е проблем. Но когато Хардуик се опита да го издърпа, ръката на Паникос се повдигна нагоре, без да го изпуска.

Дори на бледата светлина от пожара Гърни видя защо. За телефона бе закачен единият край на късо въженце, а другият бе омотан около китката на Паникос. Хардуик стисна телефона здраво, издърпвайки въженцето, за да го свали от ръката на трупа. Движението обаче само повдигна още по-високо ръката на Паникос. В мига, в който тя бе протегната напълно, се разнесе изстрел.

Гърни чу как Хардуик шумно изръмжа, докато се стоварваше по лице върху малкия труп.

Един заместник-шериф се бе втурнал с фенерче в ръка по виещата се алея в посока на заплашително търкалящото се виенско колело. При звука на изстрела спря рязко, свободната му ръка политна към оръжието на кръста му, погледът му премина панически от Гърни към двете строполени едно върху друго тела и отново се спря на Гърни.

– Какво, по дяволите, става тук?

Отговорът дойде от самия Хардуик, който се опитваше да се надигне, гласът му бе съскаща смесица от агония и ярост, изстреляна между стиснати зъби.

– Този мъртъв шибаняк ме простреля.

Шерифът го зяпна смаяно и в недоумение. После пристъпи по-наблизо, вече направо потресен.

– Джак?!

Отговорът бе неразбираемо ръмжене.

Мъжът се обърна към Гърни.

– Това... Това Джак Хардуик ли е?

Понякога в разгара на бойния апокалипсис, когато вражеските нападения срещу мисловните ресурси на Гърни изглеждаха най-унищожителни, внезапно се появяваше спасителна възможност. Този път тя дойде в лицето на заместник-шериф Дж. Олзевски.

Олзевски се бе запознал с Хардуик на общ семинар на полицейските агенции за специалните положения в Патриотичния акт 1. Не знаеше за прогонването му от БКР, поради което им съдейства с готовност – в противен случай може би нямаше да се отзове толкова ентусиазирано.

Изключително сбито, в съответствие с неотложността на ситуацията, Гърни описа събитията на заместник-шерифа и го убеди незабавно да отцепи района около тялото на Паникос, да конфискува телефона му, да повика началника на своя отдел, а не местната полиция, лично да проведе претърсването за скритото оръжие, което бе изстреляло куршума, когато се вдигна ръката на Паникос, и да се погрижи това оръжие да бъде регистрирано от шерифа.