Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

Някои от посетителите, които се лутаха наоколо, спряха и наклониха глави, гледайки се един друг разтревожено и намръщено. Но никой от младежите на оградата не показа никакъв признак, че е забелязал нещо необичайно. Може би, помисли си Гърни, бяха прекалено погълнати от врявата на съоръженията и щастливите викове на забавляващите се. И ако някой от групичката до оградата бе отговорен за последната експлозия – ако бе предизвикал взрива с таймер или бе изпратил електронен сигнал с дистанционен детонатор, – определено не правеше нищо, за да изтъкне този факт.

Осъзнавайки, че това вероятно е най-добрият, а може би и последният му шанс да прецени дали някое от тези хлапета заслужава по-специално внимание, или беше стигнал до задънена улица в преследването на Паникос, Гърни се придвижи до оградата и застана така, че да вижда профилите им.

Пренебрегна заключенията на Хардуик за младежите и огледа внимателно лицето и тялото на всеки от тях. От дванайсетте виждаше деветима достатъчно ясно, за да прецени категорично, че не са това, което търсеше. Сред тези деветима бяха и тримата, които бе последвал по-рано, заради което за миг изпита съжаление за изгубеното време, въпреки че много добре знаеше, че в работата на детектива методът на изключването бе също толкова важен, колкото и всичко останало.

Оставаха му само трима за оглеждане. Бяха най-близко разположени до него, но всички стояха с гръб. И тримата носеха стандартното облекло на бунтуващите се млади хора.

Като много други малки американски градчета, които години наред бяха живели като в капсула на времето, сред старомодни обичаи и маниери от епохата на „Остави го на Бийвър“ 1, Уолнът Кросинг също се променяше – както вече се бе променил Лонг Фолс – под влиянието на рап културата, гангстерските дрехи и евтиния хероин. Тримата младежи, които Гърни наблюдаваше, бяха абсолютен пример за новата мода. Той обаче се надяваше двама от тях да са обикновени кретени, а третият...

Колкото и странна да бе тази мисъл, Гърни се надяваше третият да е въплъщение на злото.

Освен това се надяваше да го установи без никакво колебание. Щеше да е добре, ако всичко си личеше в очите му – ако можеше с един поглед да открие злото така лесно, както можеше и да го изключи. Но се опасяваше, че случаят няма да е такъв, че ще му е нужно много повече от простото оглеждане на младежите, за да направи категорично заключение. Почти сигурно щеше да му се наложи да разчита на някаква форма на комуникация, някакъв начин за отправяне на предизвикателство, което да предизвика реакция и отговори. Отговорите идват под различна форма – думи, интонация, изражение, език на тялото. Истината е натрупващо се впечатление.

Въпросът пред него сега, разбира се, бе как да стигне оттук дотам .

Вариантите му се опростиха, когато един от тримата наблюдавани, който гледаше настрани, се обърна в посоката на Гърни достатъчно, че да разкрие чертите на лицето си, които определено не съвпадаха с тези на човека от записите.

Каза на другите двама нещо за виенското колело, което отначало изглеждаше шеговито, а после подканващо. Всъщност явно ги караше да отидат с него и с другите деветима, които в момента въодушевено се насочваха към входа на оградата, който водеше право към виенското колело. В крайна сметка заряза двамата колебаещи се, извика им, че са шибани страхливци, и се присъедини към редичката на другите.

И тогава единият от другите двама, най-близкият до Гърни, най-после обърна глава. Носеше черен суитшърт с качулка, която покриваше косата и голяма част от челото му и засенчваше очите. Лицето му беше боядисано в отровножълт цвят. Около устните му бе изрисувана жлъчна усмивка с ръждив плътен цвят, прикриваща формата им. Само един отличителен белег от лицето му се виждаше ясно. Но именно той прикова вниманието на Гърни.

Беше носът – малък, остър, леко закривен.

Не можеше да се закълне, че напълно съвпада с това, което бе видял на записите, но приликата беше достатъчна, за да обяви индивида за възможен заподозрян. Щеше да е нужно повече, за да премине към графата вероятен. А и още не бе зърнал спътника на Черната качулка до оградата.

Точно когато Гърни се канеше да промени положението си, младежът улесни ситуацията, като обърна главата си достатъчно, за да изключи напълно от списъка на заподозрените широкото си плоско лице. Каза нещо на Черната качулка, което Гърни чу само отчасти. Не беше сигурен, но май звучеше като „Имаш ли още стока?“. Отговорът на Черната качулка не се чу, но разочарованието на лицето на другия не можеше да се сбърка. „А ще имаш ли?“.