Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

След един мощен гръмотевичен тътен, отекващ из долината, осъзна, че телефонът му звъни. Беше Хардуик.

– Откри ли шибаняка?

– Има една-две възможности пред мен, но нищо не е сигурно. Кой район си покрил досега?

Не последва отговор.

– Джак?

– Изчакай малко.

Секундите минаваха и вниманието на Гърни се разкъсваше между триото, което следеше, и гигантския видеокуб, поставен в центъра на панаира; от него неспирно се лееше кънтри музика – абсурден акомпанимент на разиграващия се в момента кошмар. В очакване Хардуик да се обади отново, Гърни не успяваше да изключи от съзнанието си зловещо едиповската песен, наречена „Денят на майката“ – за усилно работещия и още по-усилно пиещ пич, каращ камион, който така и не срещнал жена, която да го обича като майка му.

– Тук съм.

– Какво стана?

– Следях една групичка и не исках да ги изгубя. Облечени са като отрепки. Двама от тях бяха с боядисани лица.

– Нещо по-особено?

– Изглеждаха като банда, но един от тях като че ли е външен.

– Външен?

– Аха. Като че ли се примъкваше към групичката, но не беше съвсем от тях.

– Интересно.

– Да, но не разчитай много. Във всяка група винаги има едно хлапе, което е отритнато. Не е задължително да означава нещо специално.

– Забеляза ли какво е нарисувано на лицето му?

– Трябва да изчакам да се обърне.

– Къде си?

– Минавам покрай една сергия, на която се продават препарирани катерици.

– Божичко... Някакви по-големи отличителни знаци?

– Надолу по уличката има постройка с рисунка на гигантска тиква на вратата, точно до галерията с видеоигрите. Всъщност малките отрепки току-що влязоха в нея.

– А външният?

– И той. Всички са вътре. Искаш ли да ги последвам?

– По-добре недей. Не още. Само се увери, че вратата е една, за да не ги изгубим.

– Чакай, отново излязоха. Пак тръгнаха.

– Всички ли са? И изтърсакът?

– Момент... броя ги... осем, девет... Да, всички са.

– Накъде тръгнаха?

– Покрай постройката с тиквата към края на пресечката.

– Това означава, че ще се срещнем. Аз съм на една пресечка от теб и се движа в същата посока – следвам процесия от животни и друга групичка с изрисувани лица.

– Животни?

– Животните, които бяха в горящата плевня. Местят ги в кошарите зад виенското колело. Плевнята гори.

– Мамка му! Чух някой да говори за горяща плевня. Реших, че са се объркали с пожара на арената. Добре, ще затварям. Не искам да ги изгубя... чакай! Имаш ли някакви новини какво става около къщата ти?

– Ще се обадя на сина си и ще разбера.

– После ми звънни.

Докато приключи с разговора, Мадлин и Уинклър вече завиваха в пресечка, която обикаляше в кръг около скоростните влакчета, виенското колело и кошарите. Минута по-късно триото на Гърни тръгна по същия път, а когато той самият стигна пресечката, се срещнаха с групичката от деветима, която Хардуик следеше.

Движейки се сред животните и тълпите посетители, останали в неведение за разиграващото се бедствие и пренебрегнали наближаващата буря, почти еднаквите тела на хлапетата пречеха на Гърни да идентифицира подозрителния натрапник сред тях – чудовищния възрастен, маскирал се като дете. Докато ги наблюдаваше, те се насочиха към високата до кръста ограда, разделяща алеята от люлките и скоростните влакчета.

Мадлин, Денис и алпаките се движеха покрай тях в посока към кошарите. Гърни зае позиция, от която можеше да ги проследи до възможно най-далече, като не изпускаше от поглед и групичката, отправила се към влакчетата. Забеляза Хардуик да застава на мястото, където втората права пресечка пресичаше кръглата. Предпочете да му звънне по телефона, вместо да отиде при него и да разкрие пред някой евентуален наблюдател, че са екип.

Когато вдигна, Хардуик гледаше към него.

– Каква е тази селска шапка?

– Импровизиран камуфлаж. Дълга история за някой друг път. Кажи ми – забеляза ли друг обект на интерес, или първите ни кандидати продължават да са онези пред нас?

– Точно те са. И веднага можеш да отхвърлиш поне половината заради фактора „дундьо“.

– Какъв фактор?

– Някои от тези хлапета са прекалено дебели. На записите се виждаше, че нашият малък Питър е кльощав.

– Значи имаме приблизително шест възможности?

– Бих казал по-скоро две или три. Освен фактора „дундьо“, имаме и фактора височина и основни черти на лицето. Което ни оставя може би един от твоята група и двама от моята. И дори това ми се струва малко прекалено.