Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

Кайл го гледаше с широко отворени очи.

– Това беше Хардуик, нали?

– Да.

– Доста крещеше, така че чух всичко, което каза.

Гърни кимна.

– Беше леко притеснен.

– А ти не си ли?

– Разбира се, че съм. Но да се побъркваме заради това ще бъде загуба на време. Както повечето ситуации в живота, само един въпрос е от значение. „Какво да правим сега?“.

Кайл го гледаше и чакаше да продължи.

– Предполагам, че едно от нещата, които можем да направим, е да загасим възможно най-много вътрешни лампи и да спуснем щорите на стаите, в които искаме да бъдем и да свети. Ще проверя баните и спалните. Ти загаси в кухнята и в килера.

Кайл мина през кухнята, за да отиде в сервизното помещение, докато Гърни тръгна нагоре по стълбището. Преди да стигне догоре, Кайл го повика.

– Ей, татко, ела тук за малко.

– Какво има?

– Ела и погледни това.

Гърни намери Кайл в коридора до страничната врата, сочеше през стъклото към нещо навън.

– Знаеш ли, че имаш спукана гума?

Гърни погледна. Дори на мъждивата светлина от четиридесетватовата крушка над вратата, нямаше съмнение, че предната гума от страната на шофьора е спукана. И за секунда не се съмняваше, че гумата си бе в идеално състояние, когато стигна до къщата преди половин час.

– Имаш ли крик и резервна гума в багажника? – попита Кайл.

– Да, но няма да ги използваме.

– Защо не?

– Защо според теб е спукана гумата?

– Защото си минал през гвоздей?

– Възможно е. Но има и друга вероятност – да е била пробита от куршум, докато съм паркирал тук. И ако случаят е такъв, въпросът е защо.

Кайл отново го изгледа с широко отворени очи.

– За да ни попречи да напуснем къщата с колата?

– Може би. Но ако бях снайперист и целта ми беше да попреча на някого да напусне някое място, щях да стрелям по всички гуми, които са ми на прицел – не само по една.

– Тогава защо...?

– Може би, защото една може да бъде поправена – с крик и резервна гума, както и ти каза.

– Така че...?

– Крик, резервна гума и един от нас, коленичил там за пет или десет минути, за да свърши работата.

– Имаш предвид, да се подложим на доброволно заколение?

– Да. И като стана дума за това, нека да загасим в килера и да се дръпнем от вратата.

Кайл преглътна тежко.

– Защото дребният странен наемник, за когото току-що ми разказа, може да е навън... и да ни чака?

– Възможно е.

– Мъжът, когото видях с пушката в боровата гора, не беше толкова нисък. Може би все пак е бил съседът ти?

– Не съм сигурен. Знам само, че по телевизията върви много предизвикателно послание, чиято цел бе да накараме Питър Пан да ме погне. Трябва да предположа, че явно е проработило. Освен това би било логично да предположим...

Звънът на телефона от кабинета го прекъсна. Беше Ести. Звучеше ужасно притеснена.

– Къде си?

Той й каза.

– Защо си още там? По-добре изчезвай, преди да е станало нещо лошо.

– Звучиш като Джак.

– Звуча като Джак, защото е прав. Трябва да се разкараш веднага от къщата. Звънях ти два пъти днес, след като разбрах за прецакването на телевизията. Обаждах ти се, за да ти кажа.

– Може вече да е малко късно за това.

– Защо?

– Някой може би е пуснал куршум в предната ми гума.

– О, мамка му! Наистина ли? Ако е вярно, трябва да повикаш помощ. Ако искаш да дойда, ще бъда при теб след четиридесет и пет минути.

– Идеята не е добра.

– Добре, тогава звънни на 911.

– Както казах, повтаряш думите на Джак.

– На кого му пука какво повтарям? Важното е, че ти трябва помощ – сега !

– Трябва да помисля за ситуацията.

– Да помислиш ? Това ли ще правиш? Ще мислиш ? Докато някой стреля по теб.

– Стреля по гумите ми.

– Дейвид, ти си напълно откачен. Знаеш ли го? Това е лудост. Човекът стреля , а ти мислиш .

– Трябва да затварям, Ести. Ще ти звънна след малко.

Затвори по същия начин като с Хардуик – прекъсвайки връзката, докато тя все още протестираше гръмко.

И тогава си спомни съобщението, което бе пропуснал след края на разговора си с Хардуик. Бе предположил, че пак е той и иска да довърши това, което бе започнал да казва, но сега, когато провери телефона си, видя, че го бяха търсили от непознат номер. Пусна съобщението.

Докато го слушаше, по гърба му премина ледена тръпка, а косъмчетата на врата му настръхнаха.

Фалцетен глас, остър и металически, глас, който не приличаше съвсем на човешки, пееше най-странната и най-неразбираема детска песничка – с енергична, жива мелодия и безсмислен текст, в който ставаше дума за розови петънца по кожата, цветчета за прикриване на мириса на загниваща плът и пепел от изгорените трупове по време на най-смъртоносната чума в Европа 1.