Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

На път към къщи от фермата на Уинклър Гърни се чувстваше едновременно свободен и хванат в капан.

Свободен да продължи с плана си. И хванат в капана на ограниченията на този план, на несигурните предположения, върху които беше основан, както на собственото си желание да продължи напред. Подозираше, че Малкълм Кларет и Мадлин са прави – в неговия глад за риск имаше нещо патологично. Но постигането на себепознание не е терапевтична панацея. Фактът, че знаеш кой си, не ти вдъхва автоматично силата да се промениш.

В момента обаче най-важно бе, че Мадлин ще остане у Уинклър поне до вторник, последния ден на панаира, и ще бъде в сравнителна безопасност. Все още беше едва събота. Промоанонсите за сензационните разкрития в понеделнишкия „Криминален конфликт“ щяха да започнат да се излъчват на следващата сутрин – в неделните предавания. Анонсите щяха да наблягат не само на самоличността на стрелеца в случая „Спалтър“, но и на разкриването на особената тайна, която той се опитва да прикрие. Ако Паникос иска да предотврати това, щеше да има много ограничени възможности за своя ход – от неделя сутринта до понеделник вечерта.

И Гърни възнамеряваше да е готов.

Карайки по черния път към дома си, той се опита да си внуши разумно ниво на увереност. Но загадъчната история на Мадлин за проклетата птица дух продължаваше да взема надмощие над всяка прагматична мисъл, която се опитваше да осмисли.

Когато подмина плевнята и къщата се появи пред погледа му, видя, че лампата над страничната врата свети, светеше и тази в килера. Изпита внезапен прилив на адреналин, готовност да влезе в битка с врага, която бе заменена с притеснено любопитство, когато видя сноп светлина да се отразява в мотора на Кайл. Продължи нагоре по пасбището и паркира до него.

Влезе в къщата и чу течащия душ от банята на втория етаж. Когато намери лампата в коридора и всички лампи в кухнята светнати, на мястото на притеснението се появи далечно дежа вю – може би пробудено от спомените, когато Кайл беше тийнейджър, живееше с майка си и идваше при Гърни само през уикендите – тогава, изглежда, беше неспособен да запомни, че трябва да загася лампата, когато излиза от някоя стая.

Гърни отиде в кабинета, за да провери за съобщения на стационарния и на мобилния си телефон, който бе пропуснал да вземе със себе си при пътуването до Мадлин. На секретаря на домашния нямаше нищо. На мобилния имаше три съобщения. Първото беше от Ести, но връзката бе прекалено лоша и не се разбираше нищо. Второто бе от Хардуик, който сред поредица псувни успяваше да каже, че е попаднал в гигантско задръстване на магистрала 81, дължащо се на ремонт на пътя, „само дето не се върши никакъв шибан ремонт на пътя, просто има километри шибани оранжеви конуси, блокиращи две от трите шибани платна“ – така че нямаше да успее да достави камерите в Уолнът Кросинг „преди полунощ, да им го начукам! Или направо никога, мамка им!“.

Забавянето бе очевидно неудобство за Хардуик, но всъщност не представляваше проблем, защото така и не бяха планирали да разполагат камерите преди следващата сутрин. Гърни изслуша и третото съобщение, пак от Ести, което прекъсваше, а накрая постепенно заглъхна сякаш батерията й умря.

Канеше се да й звънне, когато чу звук в коридора.

На вратата на кабинета се появи Кайл – по дънки и тениска и с мокра от душа коса.

– Здрасти, татко, какво става?

– Бях навън за малко. Ходих при Мадлин. Изненадах се, когато видях мотора ти отвън. Не те очаквах. Да не съм пропуснал някое съобщение?

– Не, съжалявам. Смятах да отида направо на панаира. После, на минаване през градчето, ми хрумна да се отбия за един бърз душ и да се преоблека. Надявам се, че нямаш нищо против.

– Просто е... неочаквано. А в момента съм по-чувствителен към неочакваните и необичайни неща.

– Ей, като говорим за това, съседът ти долу по пътя да не е ловец – или нещо подобно?

– Ловец ли?

– Когато идвах насам, долу сред боровете до съседната къща, може би на километър от плевнята ти, имаше един човек с карабина. Поне така ми се стори.

– Кога?

– Може би преди половин час? – отвърна Кайл и очите му постепенно се разшириха. – Мамка му, да не смяташ..

– Колко висок беше човекът?

– Колко висок? Не знам... може би малко по-едър от средното. Беше далеч от пътя, така че не съм сигурен. И определено беше в имота на съседа, не във вашия.

– И е бил с пушка?