Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

– Идеи?

– Има ли нещо в случая, което привлича вниманието ти?

– Не, всъщност не. Нищо освен очевидното.

– Очевидното...?

– Последователността.

– Какво за нея?

– Предположението, че инфарктът е настъпил преди катастрофата и катастрофата е станала преди взрива – вместо, че експлозията е била първа и е причинила всичко друго. Но пък е било логично предположение. Мъж на средна възраст получава инфаркт, губи контрол, излиза от пътя, колата се блъска и резервоарът избухва. Звучи напълно логично.

– Напълно логично, само че се оказва напълно погрешно. Това е смисълът, идеята, която исках да внуша на един от академичните семинари, когато говорех за случая – нещо, което звучи съвършено логично, се оказва съвършено сбъркано. Нашите мозъци толкова обичат последователността и съгласуването, че бъркат „звучи логично“ с истината.

Тя наклони глава и го изгледа с любопитство.

– Ако знаеш всичко това, защо ме питаш?

– Просто в случай, че си забелязала нещо, което аз съм пропуснал.

– Изминал си целия този път само за да ми разкажеш тази история?

Той се поколеба.

– Не само. – Пое си дъх, после се насили да започне. – Открих нещо за петела.

Тя премигна.

– За Хорас?

– Открих какво го е убило.

Тя остана безмълвна в очакване.

– Не е било друго животно. – Поколеба се отново. – Някой го е застрелял.

Очите й се разшириха от изумление.

– Някой...?

– Не знам със сигурност кой е.

– Дейвид, не смей... – започна Мадлин с предупредителен тон.

– Не знам със сигурност кой е, но е възможно да е Паникос.

Ритъмът на дишането й се промени и на лицето й постепенно се изписа едва сдържана ярост.

– Лудият убиец, когото преследваш? Той... е убил Хорас?

– Не съм напълно сигурен. Казах, че е възможно.

– Възможно – тя повтори думата, като че ли е просто звук без съдържание. Очите й бяха втренчени в него. – Защо дойде тук да ми кажеш това?

– Мислех, че е редно да ти го кажа.

– Това ли е единствената причина?

– Какво друго?

– Ти ми кажи.

– Не знам за какво говориш. Просто реших, че трябва да ти го кажа.

– Как разбра?

– Че е бил застрелян ли? Огледах тялото.

– Изкопал си го?

– Да.

– Защо?

– Защото... защото в разговора ни вчера изникна нещо, което ме наведе на мисълта, че може да е бил убит от изстрел.

– Вчера?

– По време на срещата ми с Хардуик и Ести.

– И ти реши, че аз трябва да го науча днес? Защо не реши да го науча вчера?

– Казах ти го веднага щом осъзнах, че трябва да ти го кажа. Може би е трябвало да ти го кажа още вчера. Какво имаш предвид с тези въпроси?

– Не, ти какво имаш предвид?

– Не разбирам.

Устните й се разтвориха в лека иронична усмивка.

– Каква е следващата точка в дневния ти ред?

– Моят дневен ред? – Гърни започна да осъзна каква е целта – както обикновено, със сравнително малко доказателства, тя бързо бе достигнала до финалната линия. – Трябва да заловим Паникос, преди той да се скрие отново в тъмната дупка, която обитава между поръчките си.

Тя кимна, без да каза нищо.

– Докато вярва, че можем да му навредим по някакъв начин, той ще се мотае наоколо и... ще се опитва да ни спре. Опитът да го стори, го направи уязвим и по-лесен за залавяне.

– Уязвим и по-лесен за залавяне – Мадлин повтори фразата бавно, замислено, като че ли тя въплъщаваше целия неразбираем жаргон на света. – И искаш да остана тук, за да можеш да рискуваш живота си необезпокоявано, без да се тревожиш за мен?

Всъщност не задаваше въпрос, затова той не отговори.

– И за пореден път примамката ще си ти, нали?

Това също не беше въпрос.

Между тях се възцари дълго мълчание. Мрачното небе беше натежало, тъмносиво, като на здрачаване. Вътре в къщата звънна телефон, но Мадлин не помръдна. Телефонът звъня седем пъти.

– Попитах Денис за тази птица – каза тя.

– Коя птица?

– Странната, която понякога чуваме привечер. Денис и Деирдре също са я чували. Той е проверил в Планинския съвет за дивата природа. Казали му, че е рядък вид траурна или плачеща гургулица, който се среща само в северната част на щата Ню Йорк и на определени места в Нова Англия, и то само над определена височина в планините. Местните индианци я смятат за свещена птица. Наричат я „Дух, който говори вместо мъртвите“. Шаманът е единственият, който може да разтълкува крясъците. Понякога те са обвинения на мъртвите към живите, понякога са послания, изпълнени с прошка.

Гърни се зачуди за веригата от асоциации, които бяха довели Мадлин до историята с траурната гургулица. Понякога, когато му се струваше, че тя е променила темата, изведнъж откриваше, че изобщо не го е направила.