Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

1Ring Around the Rosie – приспивна песничка, известна от края на XIX в., но може и да е с век по-ранна. Според една от теориите в нея се намеква за чумата в Англия, чиито белези се появявали във формата на червени петна в кръг, а хората пълнели джобовете си с розови листенца, за да се предпазят от болестта. – б. пр.

– Татко?

Кайл и баща му седяха неловко близо до камината в дневната – мястото, което бе най-далече от кухнята и най-далече от прозорците. Щорите бяха спуснати додолу. Единствената светлина идваше от малка лампа на масата.

– Да?

– Преди телефонното обаждане беше започнал да казваш, че трябва да предположим, че Питър Пан може би е някъде отвън, нали? – Кайл погледна нервно към големите прозорци на кухнята.

Гърни се замисли за миг, преди да отговори. Мислите му постоянно се връщаха към посланието със зловещата приспивна песничка – и как думите й отразяваха не само произхода й от времената на чумата, но и името, което Паникос бе избрал за прикритието си – „Цветята на Флорънс“, и любимия му метод на действие – палежите.

– Може и да е отвън, да.

– Имаш ли представа къде по-точно?

– Ако съм прав за гумата, вероятно е на запад от нас и Бароу Хил е доста вероятен избор.

– Мислиш ли, че може да се промъкне до къщата?

– Съмнявам се. Ако съм прав за гумата, това означава, че е със снайпер. В тази игра разстоянието му дава голямо предимство. Предполагам, че ще остане...

Прекъсна го стряскащо ярко присвятване и силна експлозия. Нещо се блъсна в един от кухненските прозорци и навсякъде се пръснаха парченца стъкло.

Кайл извика:

– Какво, по дяволите...

Гърни го сграбчи за ръката и го издърпа на пода, после извади пистолета от кобура на глезена си, изгаси лампата, като дръпна щепсела от контакта в стената и пропълзя по пода до най-близкия прозорец. Изчака малко, вслушвайки се, после раздели внимателно с ръка две от лентите на щорите и погледна навън. Бяха му нужни няколко секунди, за да разбере какво точно гледа. Останките от материала за кокошарника бяха разпръснати из целия заден двор, като много от дъските горяха.

Кайл прошепна дрезгаво зад него:

– Какво, по дяво...

– Купчината с дървен материал... Взривил я е.

– Взривил я е... но как?

– С някакво... не знам... с някакво запалително устройство?

– Запалително? Какво...?

Гърни бе погълнат от огледа на района отвън, поне доколкото подобен оглед бе възможен в полумрака.

– Татко?

– Само минутка.

Адреналинът кипеше в него, докато присвиваше очи към двора и проверяваше за всяко движение. Оглеждаше и малките огньове, повечето от които като че ли загасваха от само себе си почти толкова бързо, колкото и бяха пламнали, заради влагата, попила в дървените дъски.

– Защо?

От въпроса на Кайл струеше такова отчаяние, че Гърни се принуди да отговори.

– Не знам. Същата цел като със спуканата гума, може би. Иска да ме изкара навън. Изглежда бърза.

– Божичко! Искаш да кажеш, че той е бил... че е бил навън... и е поставил бомба?

– Да, може би по-рано, когато съм бил у Уинклър, преди ти да се върнеш от Сиракуза.

– Божичко. Бомба? С часовников механизъм?

– По-вероятно е била с детонатор, задействан с телефон. По-лесно се контролира, по-точно е.

– И сега... какво?

– Къде са ключовете за мотора ти?

– На таблото. Защо?

– Последвай ме.

Пълзейки, Гърни поведе Кайл по пода навън от стаята – сега осветявана от трепкащите през прозорците светлинки на догарящите дъски – надолу по задния коридор към тъмния кабинет. Намери пътя до северния прозорец, опипвайки мебелите, вдигна щорите, отвори ги и се измъкна внимателно навън, все още с пистолет в ръка.

Кайл направи същото.

На петнайсет метра пред тях, между къщата и високото пасбище, имаше малък гъсталак, едва видим на слабата светлина, хвърляна от огъня в този далечен край на двора, където Гърни понякога паркираше косачката си. Посочи черния ствол на един огромен дъб.

– Точно зад това дърво има две скали с малка цепнатина между тях. Пъхни се там и остани, докато те повикам.

– Какво ще правиш?

– Ще неутрализирам проблема.

– Какво?

– Нямам време да ти обяснявам. Просто прави каквото ти казвам. Моля те. – Посочи отново натам, по-настоятелно. – Ето там, зад дървото. Между скалите. Нямаме време. Сега!