Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

Кайл се запъти към гъсталака и се скри от потрепващата светлина на огъня в мрака. Гърни заобиколи къщата и се озова на мястото, където бе паркиран моторът. Беше почти сигурен, че тази позиция не се вижда от върха на Бароу Хил. Надяваше се Кайл да е прав за ключа. Ако не беше в ключалката на таблото... Но беше.

Пъхна пистолета си отново в кобура на глезена и се качи на мотора. Повече от двайсет и пет години не се беше качвал на подобно нещо – след стария „Триумф 650“, който бе карал в колежанските си дни.

Бързо се запозна с позицията на спирачките, амбреажа, лоста за скорости. Погледна към резервоара, кормилото, хромирания фар, предния калник, предната гума – спомените започнаха да се връщат в съзнанието му. Дори физическото усещане, усещането за баланса и мощта на мотора – всичко си бе там, сякаш бе стояло в някаква херметически затворена част от паметта му, живо и непокътнато, готово за незабавна употреба.

Хвана извитите дръжки на кормилото и започна да изправя мотора от наклонената му позиция, когато ярък пламък, внезапно издигнал се от горящите дъски, освети нещо тъмно и обемисто на земята до аспарагусовата градинка. Отново подпря мотора, бавно се приведе и извади пистолета от кобура. Доколкото можеше да види на потрепващата светлина, обектът на земята не се движеше. Беше с размера на човешко тяло. Нещото от по-близката до него страна може би беше протегната ръка.

Гърни вдигна оръжието си, слезе внимателно от мотора и се придвижи към ъгъла на къщата. Вече беше сигурен, че гледа към проснатото тяло на човек, а в края на тази предполагаемо протегната ръка можеше да различи нещо с форма на оръжие.

Отпусна се на колене и погледна бързо зад ъгъла на къщата – уверявайки се, че колата му препречва гледката на стрелеца, евентуално намиращ се на Бароу Хил, към мястото, което трябваше да пресече, за да стигне до фигурата на земята. Без повече колебание продължи да пълзи напред, с подготвен в ръка пистолет и вперени в пушката очи. Когато му оставаше само метър до нея, свободната му ръка попадна на мокро лепкаво петно на земята.

По слабата, но отличителна миризма веднага осъзна, че пълзи в локва кръв.

– Ъх...!

Прошепнатото възклицание беше чист рефлекс, както и рязкото му отдръпване назад. По-голямата част от кариерата си в нюйоркската полиция бе прекарал във времената, когато СПИН беше в най-големия си пик, и бе научен да възприема кръвта като смъртоносна отрова, докато не се докаже обратното.

Този инстинкт все още беше жив в него. Беше го яд и съжаляваше, че няма ръкавици в себе си, но трябваше да разбере какво е положението, затова се насили да продължи. По скалата от нула до десет угасващата светлина на разпръснатите останки, които все още горяха край аспарагусите, бе от нула до две.

Посегна първо към пушката, сграбчи я здраво и я издърпа от ръката, която я държеше. Беше обикновена пневматична ловна винтовка за елени. Но сезонът за лов на елени започваше чак след четири месеца. Гърни плъзна пушката зад себе си, приближи се към тялото достатъчно, за да види, че източникът на кръвта е грозна рана отстрани на врата му – толкова дълбока и отворена директно в сънната артерия, че смъртта е настъпила за секунди.

Причинителят на раната все още бе забит на мястото. Приличаше на нож с две остриета, събрани в единия край така, че да оформят странно на вид оръжие с U-образна форма. След секунда Гърни разпозна какво всъщност беше това. Беше една от острите метални скоби, които бяха доставени заедно с дъските. Очевидното обяснение бе, че експлозията е изхвърлила във въздуха желязното парче с такава ужасна сила в посока към мъжа с пушката, че то му бе прерязало гърлото. Но това водеше до други въпроси.

Дали мъжът бе организирал взрива и после бе станал жертва на неочакваните последствия? Изглеждаше малко вероятно да детонира устройството, докато все още се намира в обсега на останките. Може би го бе детонирал случайно? Или не е бил наясно със силата на експлозивния заряд? Или е било следствие от неловкостта на втори съучастник, който е действал прекалено рано? Но всички тези въпроси водеха до друг, по-основен въпрос.

Кой, по дяволите, беше този човек?

Нарушавайки протокола за съхраняване на местопрестъплението недокоснато, Гърни хвана здравото мускулесто рамо на мъжа и със сериозно усилие го превъртя по гръб, за да огледа по-добре лицето му.

Първото му заключение бе, че мъжът определено не беше съседът му. Второто – леко закъсняло от липсата на осветление и заради зрелищно пречупения нос на човека, причинен вероятно от падането по лице, бе, че все пак го познава. Бяха му нужни няколко секунди, за да го идентифицира.