Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

Гърни запали отново двигателя на своя мотор и потегли с максимална скорост през останалата част от пътя. Когато стигна малкото открито пространство до езерцето, загаси двигателя за миг, за да чуе двигателя на Питър Пан и да прецени позицията и скоростта му. Предположи, че е на не повече от сто метра надолу по задната пътечка. Докато обръщаше мотора и светлината на фара се плъзна по полянката, погледът му се спря първо на едно, а после и на друго странно нещо. Върху плоската скала, от която имаше най-добър изглед към къщата на Гърни, бе поставен букет цветя. Стъбълцата им бяха увити в жълта хартия. Цветчетата бяха с наситен кафеникавочервен цвят в нюанса на засъхналата кръв – това бе и най-обичайният цвят за цъфтящите през август местни хризантеми.

Запита се дали букетът – или „листенцата“ по думите от детската песничка – бе предназначен за него, може би като последно послание, поставено край мъртвото му тяло.

Второто странно нещо бе черен метален предмет с големината на половин цигарена кутия, паднал на земята между Гърни и букета. Реакцията му бе абсолютно инстинктивна, физическа – издърпа дръжките надясно и изви кормилото. Моторът направи остър завой, вдигайки облак от кал и камъчета в мрака, и ускори към края на езерото.

Ако не беше успял да се отдалечи толкова бързо, последвалата експлозия щеше да го убие. В момента единственият отрицателен ефект бе вълната от малки камъчета и кал, която се изсипа по гърба му.

В отговор на това посегателство срещу живота му, Гърни се провикна с най-добрия си професионален лидерски глас: „Сбор на всички отряди, задния склон, Бароу Хил. Детониран взрив. Няма жертви“. Идеята му бе да увеличи натиска върху Питър Пан. Да го накара да действа безразсъдно, да допусне грешка, да изгуби контрол. Може би да се блъсне в дърво или да се подхлъзне в някоя канавка. Целта му беше да го спре по един или друг начин.

Нямаше да си прости, ако му позволеше да избяга.

Ако допусне червеното БМВ да се изгуби в далечината и да изчезне завинаги.

Не. Нямаше да се случи. Каквото и да му струваше, това нямаше да се случи отново.

Не можеше да допусне Паникос да се отдалечи прекалено много. Двеста метра по-напред и той щеше да има достатъчно време и разстояние, за да спре внезапно, да се обърне, да извади оръжието си и да стреля, докато Гърни е прекалено далеч, за да има шанс със своята берета.

Докато вниманието му бе съсредоточено едновременно в две посоки – следенето на светлините на АТВ-то и неравната пътека, Гърни нито изоставаше, нито напредваше особено. Но с всяка изминала на мотора секунда чувстваше, че физическата му памет за каране се възвръща. Също както когато се качваш на ски, след като дълго време не си карал. Спускането надолу по пътеката връщаше усещането му за координация.

Когато стигнаха до павираната повърхност на Бивър Крос – АТВ-то все още бе на стотина метра пред него, Гърни се почувства достатъчно уверен, за да ускори.

АТВ-то изглеждаше необичайно бързо – очевидно бе проектирано или модифицирано за състезания, но моторът на Кайл бе по-бърз. След километър и половина Гърни бе съкратил разстоянието помежду им на трийсет, може би четиридесет метра – все още прекалено далеч, за да стреля. След още километър обаче вече щеше да е достатъчно близо.

Очевидно усещайки същата възможност, но от другата гледна точка, Паникос излезе от шосето на успоредния черен път, който минаваше по продължението на дълго царевично поле. Гърни направи същото, в случай че малкият човек реши да мине напряко през самото поле.

Коловозът на селския път бе още по-неравен от пътеката към Бароу Хил и налагаше ограничение на скоростта до 40-60 километра в час, което анулира предимството на мотора на Гърни и запази преднината на Паникос – дори малко я увеличи, защото вилките и амортисьорите на неговата машина бяха по-пригодени за такива условия.

Пътят и неговото отклонение покрай царевичното поле преминаха надолу към относително по-равния, но все още доста грапав терен на речната долина. В края на пътя Паникос продължи през изоставеното пасбище на някогашната най-голяма мандра в района, или поне така беше казал някой на Гърни. Сега мястото бе просто огромна ливада със затревени хълмчета и кални ручейчета, които даваха предимство на АТВ-то на Паникос и неговата преднина отново се увеличи на стотина и повече метра, принуждавайки Гърни да натисне мотора максимално, докато минаваше през препятствията, все едно участваше в слалом.