Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

Мътната враждебност в очите на ченгето се избистри в нещо по-опасно. Той оголи устни, разкривайки пожълтелите си стиснати зъби. Бавно отстъпи назад с все още поставена на пистолета ръка. Движението беше много по-заплашително, отколкото ако бе направил крачка напред.

– Това беше. Слезте от мотора.

Гърни погледна към трите зяпнали смаяно жени и проговори с нарочно силен и решителен глас:

– Извикайте началника на охраната! Докарайте го на този вход – СЕГА!

Ченгето се обърна към тях, вдигайки свободната си ръка в жест, казващ „спрете“.

– Няма нужда да викате никого. Никого. Никакви обаждания. Аз ще се погрижа за това сам.

На Гърни му хрумна, че това може да е единственият му шанс. По дяволите риска – просто не можеше да си позволи да изгуби Паникос! Даде рязко газ, завъртя кормилото надясно, направи завой на сто и осемдесет градуса и профуча отново зад караваните сред вдигналия се от задната му гума дим. По средата на главната алея се вмъкна между два големи камиона и се озова сред лабиринта от каравани с най-различни размери и форми. Скоро излезе на една от по-тесните алеи на панаира, минаваща покрай палатките, в които бе изложено всичко – от перуански шапки във всякакви цветове до скулптури на мечки, направени от вериги. Заряза мотора на полуприкрито местенце между две палатки – в едната се продаваха суитшърти с надпис „Уолнът Кросинг“, в другата – сламени каубойски шапки.

Импулсивно си купи и от двете, после спря в намиращата се наблизо тоалетна и облече светлосивия суитшърт върху тъмната тениска, която носеше. Измъкна пистолета от кобура на глезена си и го пъхна в джоба на суитшърта, после се огледа в огледалото. Промяната в облеклото плюс периферията на сламената шапка, скриваща очите му, го убеди, че така ще бъде по-трудно разпознат, поне от разстояние – независимо дали от Паникос, или от проблематичното ченге.

Хрумна му, че Паникос може да е направил същото, за да се слее с обкръжението – и това повдигна очевидния въпрос.

Когато Гърни започне да се оглежда из тълпата, за какви точно белези би трябвало да се оглежда?

Ръстът – който бе приблизително между метър и четиридесет и метър и петдесет и нещо – поставяше Питър Пан в графата на повечето ученици. За нещастие, учениците вероятно бяха поне няколкостотин от десетте хиляди посетители на панаира. Какви други критерии можеха да стеснят профила на търсене? Записите от охранителните камери бяха полезни за установяването на някои факти, но не и за определяне на отличителни белези, независими от оригиналния контекст – тъй като голяма част от косата и лицето на Паникос бяха прикрити от слънчевите очила, лентата за коса и шала. Носът му се виждаше, както и устата, но почти нищо друго – щеше да е трудно да го разпознае при бързо оглеждане на постоянно движеща се тълпа.

Стресираната охранителка при вратата бе казала, че според нея носел черно яке, но Гърни не разчиташе на впечатленията й. Не звучеше сигурна, а и дори да беше, при подобно напрежение свидетелствата на очевидци най-често се оказваха погрешни. А и каквото и да беше носил Паникос на влизане през входа, сигурно вече се бе преоблякъл. Така че поне за момента Гърни се оглеждаше за нисък, слаб човек с остър нос и детска уста.

Сякаш за да подчертае ограничеността на това описание, въодушевена групичка от дузина хлапета – десет-единайсет, може би дори дванайсетгодишни – премина алеята точно пред него.

Вероятно половината от тях попадаха извън съответните параметри било заради височината, било заради теглото, но Паникос с лекота би отговарял на описанието на другата половина.

Всъщност, ако предположеше, че Паникос наистина се бе слял с тази група, ако допуснеше, че е сред тях, право пред него, как щеше да го разпознае?

Беше обезкуражително – особено като се има предвид, че цялата групичка току-що бе посетила една от палатките, в които бяха изрисували лицата им с образи, които Гърни предположи, че са на комикс герои.

А и колко други подобни групи можеше да има тук – обикалящи из панаира в този момент, с Паникос, прилепил се към някоя от тях?

Едва тогава Гърни забеляза какво точно правеха младежите от тази група. Доближаваха другите посетители, предимно възрастни, с букети цветя в ръце. Ускори крачка и ги последва до по-широката алея, за да види отблизо какво точно става.

Те продаваха цветята – или по-скоро подаряваха ги на всеки, който дадеше поне десет долара дарение за Фонда за помощ при наводненията в Уолнът Кросинг. Но това, което привлече вниманието му – сто процента от вниманието му, бе видът на тези букети.