Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

Дали целта на по-ранното посещение на Паникос тук не е била да постави основите за такова изявление? Дали унищожението на щанда за цветя не беше само уводното изречение в това послание?

Дали Гърни не трябваше веднага да информира за този вероятен сценарий охраната на панаира? Или полицията в Уолнът Кросинг? Или БКР? Или пък опитът за обяснение би отнел много повече време, отколкото можеше да рискува да изгуби в този момент? В крайна сметка, ако беше вярно, ако това бе реалността, пред която бяха изправени, докато разкаже историята и успее да ги убеди в нея, щеше да е прекалено късно да спрат събитията.

Колкото и налудничаво да изглеждаше решението му, Гърни знаеше, че единственият възможен път е да продължи сам. И този път зависеше от успешното откриване на Питър Пан – задача, която в момента вече осъзнаваше като почти невъзможна. Но на масата нямаше никаква друга възможност.

Затова се зае с единственото, което можеше да направи. Тръгна през тълпата, оглеждайки се – ръстът беше първият маркер, теглото – вторият, а лицевите белези – третият.

Докато вървеше към следващата пресечка, проверявайки не само хората в носещата се по улицата тълпа, но и клиентите пред всяка сергия и всяка палатка на изложителите, му хрумна иронична мисъл: положителната страна на най-ужасния сценарий – Питър Пан да е дошъл на панаира, за да го взриви на парченца – бе, че нямаше как да го направи, ако не се задържи наоколо поне за малко. А докато беше тук, съществуваше възможност Гърни да го залови. Преди да се пребори с чувствителния морален въпрос колко човешки живота и колко материални щети е готов да рискува, за да залови Питър Пан, Хардуик звънна и обяви, че е стигнал до главния вход. Попита го къде да се срещнат.

– Не е нужно да се срещаме – каза Гърни. – Трябва да покрием възможно най-голяма територия поотделно.

– Добре. Какво да правя – да обикалям и да търся дребосъка?

– Да, колкото ти е възможно въз основа на спомените от образа на охранителните камери. Обърни специално внимание на групичките деца.

– Защото...

– Той ще иска да изглежда възможно най-малко подозрителен. Възрастен с ръст метър и петдесет привлича внимание, но дете с този ръст е съвсем нормално нещо, така че е много вероятно да се е преоблякъл като дете. Чертите на лицето могат да издават възрастта му, така че сигурно ще се опита да се прикрие по някакъв начин. Много от хлапетата тази вечер са с боядисани лица и това е очевидно решение на проблема му.

– Разбирам, но защо ще е сред други деца, в група?

– Отново, за да не предизвиква подозрение. Само дете привлича повече внимание, отколкото група хлапета.

Хардуик въздъхна шумно, скептично.

– Струва ми се, че основно ще налучкваме.

– Не споря. И още нещо. Приеми, че е въоръжен и за бога, не го подценявай. Помни, той е жив и в цветущо здраве, за разлика от доста хора, пресекли пътя му, които вече са мъртви.

– И какво да правя, ако реша, че съм го открил?

– Не го изпускай от очи и ме извикай. Аз ще направя същото. Това е смисълът да се подкрепяме, нали? Между другото, той взриви един цветарски щанд веднага след последното ти обаждане.

– Взривил е? Как?

– Приличаше на запалително устройство с малък обхват на действие. Вероятно като онези в Купърстаун.

– Защо цветарски щанд?

– Не съм психоаналитик, Джак, но цветята – особено хризантемите – явно означават нещо специално за него.

– Знаеш, че в Англия думата е същата като „мама“, нали? 1

– Разбира се, но...

Поредица от резки и бързи огнени експлозии прекъснаха отговора му и го накараха инстинктивно да се наведе. Усети, че взривовете идват някъде над него.

Бързо огледа района около себе си и допря отново телефона до ухото си тъкмо навреме, за да чуе Хардуик, който крещеше: „Исусе! Какво взриви сега?“.

Отговорът дойде след секунда с поредица подобни експлозии – геометрични линии от светлини и цветни искри, които оцветиха нощното небе. Напрежението напусна Гърни с кратък едносричен смях.

– Фойерверки! Това са просто фойерверките на панаира.

– Фойерверки ли? Че защо са им фойерверки, мамка му?! Четвърти юли беше преди месец.

– Откъде да знам? Традиция на панаира. Правят го всяка година.

Започна трета серия – по-гръмка и по-пищна.

– Задници – измърмори Хардуик.

– Както и да е. Чака ни работа.

Хардуик се умълча за няколко секунди, после рязко смени темата.

– Какво мислиш за Джона? Не каза нищо, когато го споменах. Смяташ ли, че съм прав?