Сам Крайстър - Шифърът на Камелот

Бърка в джоба си, вади непроследимия си телефон и праща есемес: Ще ходя по магазините утре. Ще дойдеш ли? Шарън.

Това е кодът, с който дава знак на Захра, че иска да му се обади. Ако родителите ѝ го прочетат, може да обясни, че е от приятелката ѝ Шарън.

Насреща му има видеостена, на която текат новини от повече от петдесет американски и международни програми. Зад него се намира електронно табло, на което са отбелязани ключовите операции и разположението на човешката сила и ресурсите на Ордена.

Телефонът му избипква и той го сграбчва.

Съобщението гласи: Звъня след 5 мин.

Докато чака, отива с телефона до прозореца. Секундите се точат много дълго. Четиридесет етажа по-долу хората се движат като мравки по тротоарите.

Телефонът звънва.

– Да?

– Имам само минутка – Захра звучи притеснено.

Гарет минава директно към темата.

– Онези миникамери, които ти дадох. Трябва да ги сложиш в стаята. Точно сега, докато баща ти е навън. Разбираш ли?

– Кога ще ме измъкнете оттук? – пита с отчаян глас момичето.

– Веднага щом запишем как баща ти казва нещо, което може да ни е от полза.

Тя млъква. Майка ѝ е тук, чисти къщата и без съмнение скоро ще я потърси.

– Трябва да вървя.

– Трябва да го направиш, Захра. За твое добро е. Трябва да го направиш и трябва да е веднага.

105

САН ФРАНЦИСКО

Крис Уилкинс е на дълго лъкатушещо пътуване сам. Кара тойота седан, която е наел рано сутринта.

Караваната няма да е от полза за това, което смята да прави.

Поема по 101– а и излиза на магистрала 80, минава покрай Сан Бруно, Брисбейн и Бейвю, преди да стигне Саут бийч, Оукланд бридж, Емеривил и Уолнът крийк.

По обяд си поръчва долнокачествен хамбургер и студена бира на място, пълно с мухи и лентяи. След като се освежава, криволичи по път 680, през Данвил и Сан Рамон, преди да навлезе обратно в Кастро Вали и после да мине над залива по моста „Сан Матео“.

Докато стигне до автострадата, водеща обратно към „Койот пойнт“, вече е почти изтощен. Но си е струвало. Намерил е изненадата, която е търсил.

На лицето му грейва широка усмивка, когато паркира пред караваната и вижда Тес, опъната на сгъваемия раиран стол с книга, метната на загорелите ѝ голи крака.

Тя смъква тъмните очила на носа си и го поглежда над тях.

– Тежък ден в офиса ли, бебчо?

– Нещо подобно. Гърбът направо ме убива. Седалките в новата кола са толкова ужасни, че и призрак да си, пак ще имаш болки в гръбнака.

– Ела вътре, имам нещо, което ще премахне болката! – Тя го хваща за ръка и го повежда вътре в караваната. Затваря вратата зад тях, обвива ръце през косматия му врат и го целува, което го възбужда веднага. Той плъзва длани по тялото ѝ, но тя нежно го отблъсква.

– Не те поканих вътре за това .

– Нима?

– Не – тя посочва към отворения лаптоп на сгъваемата масичка. – Ето, наслади се на гледката.

Крис приближава до масата, клика с мишката и разглежда Фейсбук страницата и новите постове на нея. Очите му грейват.

– Ти си най-добрата, бузанчо. Просто най-добрата.

106

УЕЛС

Погледът към часовника на таблото на наетия от Мици син форд ѝ показва, че е зад волана от три часа и все още ѝ остава една четвърт от двеста и осемдесетте километра, които трябва да измине. Вики бе добавила полезни детайли към основната информация, според които в Уелс има повече замъци, отколкото във всяка друга страна, но досега Мици не бе видяла нито един, какво остава за онзи, който търси.

– Проклетите британски шофьори! – Тя бясно натиска клаксона зад гигантския жълт трактор, който пълзи зад стадо овце пред нея.

Грубоват стар фермер със зелен ватиран елек и каскет се обръща от високата си седалка и поглежда намръщено назад.

Минават петнайсет минути, преди да успее да продължи, и сателитната ѝ навигация обявява: Завийте наляво и ще стигнете до крайната цел.

– Крайно време беше!

Поема по неозначения с табела завой и се озовава на изровен черен път, водещ за никъде.

Петдесет метра до крайната цел.

– Къде? – ядосано се взира през предното стъкло Мици. – Скапана, смотана машинария, къде ми е замъкът?

На екрана на навигацията се появява знаменце на черно-бели квадратчета и тържествуващо започва да се развява, докато фордът подскача по дупките и спира пред дървена ограда и жив плет.

Стигнахте крайната цел.

Мици дърпа ръчната спирачка.

– Исусе! Тъпа, тъпа машина!

Стигнахте крайната цел, повтаря гласът, после отваря нов екран и дава възможност да вкараш данните за нова дестинация.