Сам Крайстър - Шифърът на Камелот

Провиква се към управителя:

– Казахте, че са претърсили и стаята на колегата ми. Говорихте ли с него?

Човекът изглежда още по-смутен.

– Опасявам се, че е напуснал хотела, докато не съм бил тук, и нямах възможност да говоря с него. Не разполагаме с телефона му. Може би вие ще му звъннете?

– Ще говоря с него по-късно. Сега, ако това е всичко, бих искала да си тръгнете. Трябва да проведа няколко разговора, после ще освободя стаята

– Разбирам. Много съжалявам.

– Мислите ли, че ще можете да държите непознатите далеч от стаята ми в следващия час?

– Сигурен съм, че ще можем.

– И споменахте шампанско.

Управителят се отпуска леко.

– Точно така.

– Нека да бъде уиски. Най-хубавото, което имате. Пратете и торта, най-съблазнителната и калорична, която готвачът ви може да приготви.

– За нас ще е удоволствие – кимва той и се запътва към вратата. – Благодаря ви, че проявихте такова разбиране.

– Все още съм далеч от разбирането, така че кажете на рецепцията, че когато напускам, искам да видя сериозна отстъпка. Такава, която ще ме накара да бъда дискретна по целия път обратно към Калифорния.

100

НЮ ЙОРК

Няколко минути Захра Коршиди стои мълчаливо и наблюдава баща си, който спи в задната стая на къщата в Бронкс. Скърцащото му кресло е разположено близо до мръсния плъзгащ се нагоре прозорец, който гледа към малкия двор, където майка ѝ се опитва да отглежда маслини. Изглежда, топлото следобедно слънце и обилният обяд, който току-що е погълнал, са влезли в заговор да го приспят.

Захра поглежда към трохите, изпопадали в сивата му брада и по бялата му дишдаша 5. Мрази всеки сантиметър от него, чак до евтините обувки с гумени подметки, оставени в коридора до входната врата.

Бяха я изпратили да вземе подноса с мръсните чинии на баща си и да ги отнесе в кухнята. Но сега мисли за по-важните неща. Докосва малкото проследяващо устройство в джоба си. Трябва само да го притисне в тока на една от обувките.

Вслушва се внимателно в похъркването на баща си и сърцето ѝ се свива от безпокойство, когато излиза от стаята и се навежда над обувките. Майка ѝ е пуснала водата в кухнята, чиниите тракат в металната мивка. Поставя подноса на пода и бързо се навежда. Устройството е по-малко от нокътя на кутрето ѝ и за малко да го изпусне. Единият му край представлява остра игла, другият е закръглен като кабърче.

Гуменият ток на обувките е твърд като скала. Опитва се, но не може да забие устройството само с ръце.

Подът в коридора е от стари дървени дъски, затова застъпва с крак обувката и използва тежестта на тялото си, за да го притисне отгоре. Кабърчето потъва в тока, но ударът отеква шумно в коридора. Захра вдига обувката и я поглежда. Готово е.

– Какво правиш?

Гласът на баща ѝ я стряска и тя рязко се обръща. Той стои на прага на стаята и я гледа втренчено.

Тя вдига и другата обувка заедно с подноса.

– Дойдох да взема чиниите и на връщате видях, че обувките ти са мръсни.

Той пристъпва към нея, изпълнен със съмнения.

Очите на Захра се насочват към ръцете му, свити в познати юмруци.

– Моля те, не ме удряй. Каза ми, че е сунна 6да поддържаш дрехите и обувките на някого чисти. Щях да ги почистя и лъсна за теб.

Той грубо ги изтръгва от ръката ѝ.

– Отнеси подноса на майка си. Никога не докосвай нещо мое, освен ако не ти кажа.

Гледа я, докато минава покрай него, и после я зашлевя силно по тила.

От удара ухото ѝ експлодира в зверска болка и главата ѝ се замайва, но момичето не се разплаква. Няма да му достави това удоволствие. Не сега. Никога вече.

Захра се надява американците да го хванат. Да го хванат и да го убият заради това, което бе причинил на Джавид, и което щеше да позволи да се случи и с нея.

5Дишдаша – традиционна дълга роба за мъже в арабския свят. – б. пр.

6Сунна (в България и останалите бивши балкански провинции на Османската империя позната и като сюннет – арабска дума, означаваща навик или редовна практика) – изказванията и практиките на Мохамед, които се приемат за правилни и святи действия. – б. пр.

101

САН ФРАНЦИСКО

„Койот пойнт“ е голям горист парк, едва на петнайсетина километра от градското летище, гордо издадено в залива на Сан Франциско.

Крис и Тес Уилкинс разполагат караваната си на разрешеното място. Включват радиото, спускат завесите и карат големия стар бус да танцува рокендрол през следващия час и половина.